Джоан Харис - Шоколад

Усетих как сладостните нокти на страха и тържеството се впиват във вътрешностите ми. Толкова приличаше на онзи път, миризмата на горяща гума, грохотът на огъня, отблясъците… За малко отново да се почувствам момче, да те видя в расо, да видя и двама ни по чудо освободени от всякакви отговорности.

Десет секунди по-късно Рижия скочи от горящата лодка във водата. Видях го как се втурва яростно към брега. След няколко минути резервоарът се пропука, но с един особен глух тътен вместо с гръмовните фойерверки, които очаквах. За няколко минути Рижия изчезна от погледа ми, скрит зад пламъците, които се плъзгаха безпрепятствено по водата. Понеже чуждите погледи вече не ме притесняваха, излязох от прикритието си и го подирих с очи.

Както виждаш, pere , не съм толкова безчувствен. Изпитах страх за него.

Виан Роше вече беше нагазила до хълбоците в блатистите води на Тан, червеното й палто бе подгизнало чак до подмишниците, оглеждаше съсредоточено реката, вдигнала длан над очите си. Застаналата до нея Арманд изглеждаше угрижена и грохнала. Когато го извлякоха на брега, ме обзе такова облекчение, че коленете ми поддадоха и се строполих в тинята, молейки се усърдно. Но въодушевлението от горящия пред очите ми катун… Беше нещо величествено, като спомен от детството, радостта да надзърташ тайно, да знаеш… Обгърнат в тъмнина, се чувствах силен, pere , чувствах, че по някакъв начин именно аз съм двигателят на всичко това — на пожара, на настъпилия хаос, на бягството. Усетих, че присъствието ми там е върнало обратно онова далечно лято. Не става въпрос за чудо. Не е нищо чак толкова непохватно. Просто знак. Определено знак.

Запромъквах се тихо към къщи, като се придържах към сенките. В тълпата от зяпачи, ревящи деца, гневни възрастни и притихнали скитници, стиснали ръцете си пред лумналата река, подобно на омагьосани деца от страховита приказка, един човек лесно може да остане незабелязан. Един, че и двама.

Видях го, щом изкачих хълма. Облян в пот, широко ухилен, зачервил лице от усилието, със замъглени очила. Ръкавите на карираната му риза бяха навити над лактите и в зловещото сияние на огъня кожата му изглеждаше твърда и червена като полиран кедър. Не остана изненадан, че ме вижда, само се усмихна. Глуповата, лукава усмивка, като на дете, което снизходителният баща е хванал да прави поредната беля. Направи ми впечатление, че целият вони на бензин.

— Добър вечер, mon pere .

Направих се, че не го забелязвам, сякаш ако бях го поздравил, щях да бъда задължен да призная една отговорност, от която мълчанието би ме спасило. Станал неволен съучастник, сведох глава и продължих пътя си. С гърба си усетих как Муска ме гледа, лицето му блести от потта и отблясъците, но когато най-сетне извърнах глава, го нямаше.

Прокапал парафин. Цигара, хвърлена във водата и попаднала в наръч дърва. Някой от фенерите им, ярката хартия пламва и по палубата се посипват въгленчета. Може да е всичко.

Всичко.

Тази сутрин пак се отбих при Арманд. Седеше на любимия си стол в схлупената дневна с една от котките си в скута. От пожара насам изглежда болнава и сърдита, кръглото й като ябълка лице бавно се свива в себе си, устата и очите се вгъват в бръчки. Беше по домашен халат над смъкнати черни чорапи, сребристата й коса не бе сплетена на обичайната плитка и висеше чорлава.

— Заминаха си, както си забелязала — изрече монотонно и безразлично. — Не остана нито една лодка.

— Знам.

Докато слизах към „Les Marauds“, установих, че отсъствието им е удар, все едно да се изправиш пред грозния кръг пожълтяла трева, обозначаващ мястото, където доскоро се е издигал циркът. Останала е само неподвижната коруба на лодката на Рижия, безжизненият й труп се чернее под тинестата водна повърхност.

— Бланш и Зезет се преместиха малко по-надолу по реката. Казаха, че ще се появят по някое време днес, за да видят какво става.

Най-сетне се зае с плитката си. Пръстите й се движеха сковано и непохватно като клечки.

— Ами Рижия? Как е той?

— Ядосан.

Не бих и помислила друго. Ясно му е, че пожарът не е нещастен случай, но знае още и че няма доказателства, а и да имаше, все тая. Бланш и Зезет му предложиха подслон в мъничката си лодка, но той отказа. Не бил довършил покрива на Арманд — измърмори вяло. Възнамерявал най-напред да се погрижи за това. Самата аз не съм го виждала от нощта на пожара. Веднъж го мярнах на брега да гори боклуците, оставени след събирането на лагера. Стори ми се мрачен и недружелюбен, със зачервени от дима очи, изобщо не отвърна на поздрава ми. Пожарът подпали част от косата му и сега е офъкал каквото е останало от нея, та главата му прилича на току-що запалена клечка кибрит.