Джоан Харис - Шоколад

— Маман? — знае, че съм будна. — Ти няма да умреш, нали?

Тихичко се засмивам в тъмното.

— Никой не може да ти обещае такова нещо — промълвявам нежно.

— Но поне няма да е скоро — не се отказва. — Не преди да минат много и много години.

— Надявам се.

— Ох — предъвква мисълта си за момент, след това се намества по-удобно в извивката на тялото ми. — Ние живеем по-дълго от кучетата, нали?

Съгласявам се. Отново тишина.

— Къде мислиш, че е Чарли сега, маман?

Има толкова успокоителни лъжи, които бих могла да й кажа. Но не бива.

— Не знам, Нану. Ще ми се да мисля… че започваме наново. В ново тяло, което не е изхабено и болно. Или като птичка, като дърво. Но никой не знае със сигурност.

— О! — гласецът й е изпълнен със съмнение. — Дори кучетата ли?

— Не виждам защо не.

Прекрасна фантазия. Понякога се улавям заплетена в нея, като дете в собствените си идеи; улавям се как гледам живото лице на майка ми в лицето на малкото ми пътешествениче.

— Тогава да намерим кучето на Гийом. Може още утре. Не мислиш ли, че така ще се почувства по-добре? — казва го с бодър глас.

Опитвам се да й обясня, че нещата не са толкова прости, но тя е категорична.

— Можем да обиколим всичките ферми и да разберем кои кучки са родили малки. Мислиш ли, че ще познаем Чарли?

Въздъхвам. Би трябвало вече да съм свикнала с мъчителните й въпроси. Увереността й толкова ми напомня за майка, че едва сдържам сълзите си.

— Не знам.

— Чехълчо ще го познае — упорито.

— Заспивай, Анук. Утре си на училище.

— Сигурна съм. Знам, че ще го познае. Чехълчо вижда всичко.

— Шшт.

Чувам как дишането й най-сетне се успокоява. Спящото й лице е обърнато към прозореца, светлината на звездите озарява миглите й. Де да можех да съм сигурна, заради нея. Но нищо не е сигурно. Магията, в която майка ми вярваше с цялата си душа, не я спаси; нито едно от нещата, които сме правили впоследствие, не би могло да се обясни с обикновено съвпадение. Няма лесни неща, повтарям сама на себе си; картите, свещите, тамянът, баенията, всички те са едва ли не само детски номера за прогонване на мрака. И все пак ме боли, като си помисля, че Анук изпитва разочарование. В съня си тя е спокойна, доверчива. Представям си ни как тръгваме на сутринта на тази безумна експедиция, как оглеждаме кученцата. Сърцето ми се опитва да се опълчи. Не биваше да й казвам нещо, което не мога да докажа…

Внимателно, за да не я събудя, се измъквам от леглото. Дюшемето под голите ми стъпала е гладко и студено. Отварям вратата, тя леко проскърцва, но макар Анук да промърморва нещо в съня си, не се събужда. Нося отговорности, повтарям си. Без да го искам, бях дала обещание.

Нещата на майка ми си стоят в кутията й, просмукани с аромат на санталово дърво и лавандула. Нейните карти, билки, книги, масла, ароматизираното мастило, което използваше за гадаене, руни, заклинания, кристали, разноцветни свещи. Ако не бяха свещите, нямаше да се сещам много често за кутията. Поела е прекалено силната миризма на изгубена надежда. Но заради Анук… Анук, която толкова прилича на нея… предполагам, че трябва да опитам. Чувствам се някак нелепо. Би трябвало да спя, да събирам сили за напрегнатия утрешен ден. Но лицето на Гийом не ми дава мира. Думите на Анук правят съня невъзможен. Над цялата тази работа витае опасност, повтарям си отчаяно. Като прибягвам до тези почти забравени умения, аз подчертавам допълнително другостта си и само допълнително затруднявам оставането ни.

Навикът на ритуала, непрактикуван толкова време, се връща с неочаквана лекота. Докато описвам кръга — вода в чаша, чиния сол и запалена свещ на пода — ми става по-уютно, завръщам се в дните, когато нещата имаха прости обяснения. Сядам с кръстосани крака на земята, затварям очи и оставям дишането ми да се успокои.

Ритуалите и заклинанията доставяха на майка ми огромно удоволствие. Аз не си падах чак толкова. Забранени са, казваше ми тя през смях. Сега се усещам много близо до нея, затворила очи, с нейния аромат в праха по пръстите си. Може би затова тази нощ ми е толкова лесно. Хората, които нямат представа от истинската магия, си я въобразяват като нещо пищно и бляскаво. Предполагам затова майка ми, която обичаше театралността, й придаваше такъв драматизъм. Въпреки това по своята същност магията е нещо крайно прозаично, съсредоточаване на мисълта върху желаната цел. Никакви чудеса, никакви видения и призраци. Вътрешното ми око вижда съвсем ясно кучето на Гийом, потопено в сиянието на сърдечното посрещане, но в кръга не изплува никакво куче. Може би утре, или на следващия ден, на пръв поглед съвпадение, като оранжевия фотьойл или червените столове на бара, които видяхме в мислите си първия ден. А може и нищо да не излезе.