Джоан Харис - Шоколад

Гийом поклати глава.

— Не, разбира се, че не — разтегли устни в нещо като усмивка, за да звучат думите му по-убедително. — Не е нищо особено.

Изчаках да продължи, макар вече да се досещах защо е тук. Взе си сладка и механично отхапа, подлагайки шепа под устата си, за да не троши.

— Току-що погребах стария Чарли — отрони едва чуто. — Под един розов храст в градинката пред къщи. Би му харесало.

Кимнах.

— Сигурна съм.

Вече подушвах тъгата му, тръпчивия вкус на земя и плесен. Пръстите му стискаха сладката, под ноктите му имаше пръст.

Анук го гледаше сериозна.

— Бедничкият Чарли — отрони. Гийом като че ли изобщо не я чу.

— Накрая трябваше да го нося. Не можеше да ходи, а когато го вземах в ръце, започваше да скимти. Последната нощ изобщо не престана. Бях до него през цялото време, разбрах, че е време — звучеше почти извинително, мъката му бе толкова силна, че не можеше да намери подходящите думи. — Знам, че е глупаво. Само едно куче, както каза отец Рейно. Глупаво е да му посвещаваш песни и други подобни.

— Не бих казала — нетърпеливо се включи Арманд. — Приятелят си е приятел. А Чарли беше превъзходен приятел. Не очаквай от Рейно да разбере такова нещо.

Гийом я изгледа с благодарност.

— Много мило от ваша страна, че го казвате — после се обърна към мен: — И на вас благодаря, мадам Роше. Миналата седмица се опитахте да ме предупредите, но аз не бях готов да ви чуя. Предполагам съм си мислел, че като не забелязвам всичките признаци, Чарли ще живее вечно.

В погледа на Арманд блесна странна искрица.

— Понякога да останеш жив е най-лошото, на което можеш да се надяваш — тихо пророни тя.

Гийом кимна.

— Трябваше да го направя по-рано. Да му оставя поне мъничко достойнство — усмивката му бе болезнена в своята незащитеност. — Можех поне да спестя и на двама ни тази последна нощ.

Не знаех какво да му кажа. Всъщност в известен смисъл не мисля, че имаше нужда да му казвам каквото и да било. Просто искаше да говори. Пренебрегнах обичайните клишета и си замълчах. Гийом си дояде флорентинчето и ми се усмихна съкрушено.

— Ужасно е, но имам такъв апетит. Сякаш не съм слагал нищо в уста цял месец. Току-що погребах кучето си, а ям… — объркването му го сграбчи за гърлото. — Вижда ми се някак ужасно сбъркано. Все едно да ядеш месо на Разпети петък.

Арманд се изкикоти и отпусна ръка на рамото му. Край него изглеждаше уравновесена и сведуща.

— Ела с мен — покани го, по-скоро му заповяда. — Имам хляб и rillettes 57 57 Сланина, нарязана на дълги ивици (фр. диал.). — Б.пр. , също и чудесен Camembert, почти узрял. А, да, Виан — властно махна с ръка към мен, — ще взема кутия от тия шоколадови вкуснотии, как им викахте? Флорентинчета ли бяха? Искам хубава голяма кутия.

Поне това можех да осигуря. Вероятно малка утеха за човек, загубил най-добрия си приятел. Тайничко прокарах върха на пръста си по капака на кутията в мъничък знак за късмет и закрила.

Гийом понечи да се възпротиви, но Арманд го скастри.

— Глупости! — не търпеше откази, енергията й помете мъничкия съсипан човечец, нямаше сили да се противи. — Какво ще правиш? Ще се затвориш в къщи и ще хленчиш? — тръсна категорично глава. — Няма да стане. Доста време мина, откакто за последен път съм забавлявала приятел джентълмен. Ще ми достави удоволствие. Освен това — прибави замислено — ми се ще да поговорим за едно нещо.

Арманд винаги постига каквото иска. Това е житейската й максима. Докато увивам кутията с флорентинчета и я завързвам с дълга сребриста панделка, ги наблюдавам. Гийом вече е омекнал пред топлотата й, объркан, но благодарен.

— Мадам Воазен…

— Арманд. Мадам ме кара да се чувствам стара. Затова Арманд — каза безапелационно.

Малка победа.

— А можеш да оставиш и това — внимателно развързва кучешката каишка от китката му. Вярно, съчувствието й е малко грубовато, но пък в него липсва покровителственост. — Няма смисъл да носиш излишни тежести. Това с нищо няма да промени нещата.

Гледам я как извежда Гийом от магазина. Спира насред път и ми смига. Изведнъж ме облива вълна на привързаност и към двамата. После потъват в нощта.

Няколко часа по-късно с Анук вече сме по леглата и наблюдаваме плавното движение на небето през капандурата. От идването на Гийом насам тя е изключително сериозна, няма и следа от обичайната й жизненост. Остави вратата между стаите ни отворена и очаквам неизбежния й въпрос с чувство на ужас. Самата аз съм си го задавала много пъти нощем, след като майка умря, но от това не съм се почувствала по-мъдра. Въпросът обаче не идва и не идва. Вместо това много след като вече съм сигурна, че е заспала, тя се мушва при мен в леглото и притиска студената си ръчичка в моята.