Джоан Харис - Шоколад

Поглеждам часовника, който съм оставила на пода, и разбирам, че е почти три и половина. Явно съм останала така по-дълго, отколкото ми се е сторило, понеже свещта вече гори с нисък пламък, а краката ми са вкочанени от студ. Въпреки това неспокойствието ми се е стопило, чувствам се странно отпочинала, доволна, без да разбирам защо.

Пъхам се обратно в леглото, Анук го е окупирала почти цялото, разперила е ръчички върху възглавниците. Сгушвам се до нея на топло. Упоритото ми малко пътешествениче ще остане доволно. Потъвам в спокоен сън, за момент ми се счува гласът на майка ми, много близък, шепнещ.

Циганите си тръгват. Рано сутринта минах покрай „Les Marauds“ и видях как си стягат багажа, прибират рибарските такъми и скатават вечните простори. Една част заминаха още снощи, по тъмно, надули свирки и рогове като заключителна проява на отявлено непокорство. Повечето обаче суеверно изчакаха първите слънчеви лъчи. Беше малко след седем. На фона на бледата сиво-зеленикава зора бяха като бежанци с белите си като платна лица и бавните, отпуснати движения, с които събираха в бохчи останките от плаващия цирк. Цялата околност, до вчера накипрена в пъстри одежди, днес е мрачна и сива, лишена от магическия си блясък. В мъглата се стеле миризма на изгоряло, примесена с дъх на машинно масло. Плющене на платнище, пресипналият глас на подранили мотори. Почти никой не си прави труда да ме погледне, вършат си работата, стиснали здраво устни и присвили очи. Не говорят. Сред тях не забелязвам Рижия. Сигурно е заминал с първата група. Има към трийсетина ладии с килнати под тежестта на товарите носове. Зезет се суети около жалките останки на лодка и прехвърля някакви овъглени парчета вещи в своя багаж. Върху обгорен матрак с кутия списания отгоре се крепи кафез с пилци. Хвърля ми пропит с омраза поглед, но не отронва дума.

Не си мисли, че не изпитвам никакви чувства към тези хора. Не е въпрос на лична злоба, mon pere , но нали трябва да мисля и за паството си. Не мога да си позволя да пилея време в натрапени проповеди, да търпя подигравки и обиди. И въпреки това не съм недосегаем. Всеки от тези чужденци е добре дошъл в моята църква, стига разкаянието му да е искрено. Ако имат нужда от напътствие, знаят, че могат да дойдат при мен.

Снощи спах лошо. От началото на постите вечерно време не ми е спокойно. Често ставам от леглото преди зазоряване с надеждата да открия съня между страниците на някоя книга, в притихналите мрачни улици на Ланскене или край брега на Тан. Миналата нощ бях по-неспокоен от обикновено и понеже знаех, че няма да мигна, в единайсет излязох да се поразходя край реката. Заобиколих „Les Marauds“ и циганския катун и тръгнах през полето нагоре по течението, спохождан от отчетливите звуци на нощния им живот. На фона на блещукащите в далечината огньовете сияеха танцуващи силуети. Когато след известно време си погледнах часовника, разбрах, че съм се разхождал близо час и понечих да се връщам. Не ми се искаше да минавам през „Les Marauds“, но ако трябваше да заобикалям по обратния път през полето, щях да изгубя поне половин час повече, а вече се чувствах доста поуморен. Освен това комбинацията от студен въздух и сънливост бе възбудила у мен вълчи глад, който вече бях убеден, че няма да мога да утоля с мизерната си сутрешна закуска от кафе и хляб. Именно поради тази причина се насочих към „Les Marauds“, pere , тежките ми ботуши затъваха в тинята, дъхът ми проблясваше на пресекулки на светлината на огньовете. Скоро приближих достатъчно, че да осъзная какво става. Край реката се вихреше празненство. Фенерите и закрепените върху перилата на ладиите свещи придаваха на обстановката една особена карнавалност, ритуалност. Уханието на горящи дървета се смесваше с някаква дразнеща миризма, вероятно на печени сардини. Над всичко това доминираше острият, тръпчив шоколадов повей на Виан Роше. Би трябвало да се досетя, че ще присъства. Ако не беше тя, циганите отдавна да са си тръгнали. Зърнах я на вълнолома под къщата на Арманд Воазен. Дългото й червено палто и разпуснатата коса й придават странно езически вид сред пламъците. За секунда се извърна към мен и видях как от разперените й ръце се надига синкав пламък, между пръстите й гореше нещо, което хвърляше върху лицата на наобиколилите я цигани алени отблясъци…

Онемях от ужас. В главата ми нахлуха ирационални обяснения, сякаш присъствах на някакво тайнствено жертвоприношение, сатанински култ, отдаване на горяща жива плът пред олтара на древно божество. Едва възпрях порива си да хукна обратно, затънах в лепкавата тиня, размахах ръце за равновесие, за да не падна в чепатия храст, зад който се бях спотаил. После си отдъхнах. Разгадах видяното от очите ми и изпитах облекчение, придружено с пронизващо чувство на объркване пред абсурдността на присъствието ми на това място. В този миг тя пак се обърна към мен и пламъците угаснаха.