Джоан Харис - Шоколад

— Да не би случайно да ядете нещо? — прекъснах я рязко.

— Не, pere — в гласа й усетих едва ли не възмущение. — Да ям? Че как…?

— Сигурен съм, че ви чувам как дъвчете — не си направих труда да говоря по-тихо, само се поизправих в мрака, ръцете ми стиснаха парапета. — За какъв ме вземате, за идиот? — за пореден път чух звука от всмукване на слюнка и яростта ми се взриви. — Чувам ви, мадам — казах грубо. — Или може би си мислите, че никой не може да ви чуе, а също и да ви види?

— Mon pere , уверявам ви…

— Замълчете, мадам Арно, преди да сте се оплели в още по-големи лъжи! — изфучах аз и в същия миг миризмата на шоколад изчезна, шумът от всмукване престана, жената избухна в сълзи и изхвърча от кабинката, високите й токчета изтрополиха по дървения под.

Останал сам, се опитах да уловя отново миризмата, звука, да подиря увереността, която бях усетил в себе си, възмущението… справедливия ми… гняв. Но щом останах сам в мрака, изпълнен с аромат на тамян и свещи, без нито дъх на шоколад, се поколебах, загриза ме съмнение. След това върху ми се стовари цялата абсурдност на ситуацията и аз се превих на две в пристъп на веселост, колкото неочаквана, толкова и смущаваща. Бях разтреперан, цял плувнал в пот, стомахът ми се преобърна. Неочакваната мисъл, че тя ще бъде единствената, която би оценила в цялата й пълнота комичността на ситуацията, бе достатъчна, за да провокира у мен нов спазъм, и се наложи да прекратя изповедите, оправдавайки се с леко неразположение. Отправих се с неуверена стъпка към съдохранилището, съпроводен от удивените погледи на част от присъстващите. Трябва да внимавам повече. В Ланскене слуховете лумват като съчки.

Сетне нещата се успокоиха. Отдавам пристъпа си в изповедалнята на леката треска, която ме бе обзела през нощта. Инцидентът не се повтори. Като предохранителна мярка намалих още повече вечерното си меню, за да предотвратя евентуални проблеми с храносмилането, които биха могли да доведат до подобно нещо. При все това усещам известна несигурност, даже бих казал някакво очакване, което витае около мен. Вятърът буквално побърква децата, само търчат из площада с разперени ръце и си крещят едно на друго, наподобявайки птичи гласове. Възрастните също са станали някак лекомислени, блъскат се от една крайност в друга. Жените говорят прекалено високо, ала когато мина покрай тях, потъват в неловко мълчание. Някои аха да се разплачат, други са нападателни. Заговорих Жозефин Муска тази сутрин, докато седеше пред „Cafe de la Republique“ и тази потисната, постна жена ми отвърна с ядна ругатня, очите й засвяткаха, гласът й затрепери от гняв.

— Не ми говорете — изсъска. — Нима не ви стига толкова?

Запазих достойнство и не я удостоих с отговор, най-вече от страх да не би някой да ме свари в словесна схватка с нея. Определено обаче Жозефин бе различна, някак по-твърда, лицето й не бе тъй вяло и отпуснато, излъчваше изпълнена с омраза съсредоточеност. Още един отстъпник във вражеския лагер.

Защо не могат да видят, mon pere ? Защо не разбират какво ни причинява тази жена? Прекършва духа на общността ни, опорочава пътя, по който сме тръгнали. Докосва най-болезнените и слаби струни на душата. Спечелва привързаността, верността им, която, Бог да ми е на помощ, аз съм достатъчно слаб, за да пожелая. Проповядва една пародия на добра воля, на толерантност, на жалост към горките бездомници, а през това време разрухата и развалата се ширят навсякъде сред нас. Дяволът действа не чрез злото, а чрез слабостта, pere . Ти най-добре го знаеш. Закъде сме без силата и чистотата на нашите убеждения? Доколко сме защитени? Колко време ще мине, преди болестта да обхване и самата Църква? Видяхме колко бързо се разпространява покварата. Скоро ще се стигне до там, че ще се борят непринадлежащите към Църквата институции да включват алтернативни религиозни системи, ще разобличават изповедта като средство, налагащо ненужно сурови наказания, ще възхваляват вътрешното аз и още преди да са се усетили, всичките им на пръв поглед напредничави, безобидни либерални действия ще са ги извели сигурно и необратимо до изпълнения с добри намерения път към ада.

Каква ирония, нали? Преди една седмица все още подлагах на съмнение собствената си вяра. Прекалено зает със себе си, за да уловя знаците. Твърде крехък, за да изиграя своята роля. Въпреки това Библията ни дава пределно ясни указания как да постъпваме. Плевелите и житото не могат да растат на една нива. Всеки земеделец го знае.