Джоан Харис - Шоколад

Но у Арманд не долавях никой от страховете на майка ми, нямаше ги изисканите схватки и боричкания със смъртта, налудничавите бесни полети на фантазията към неизвестното. Арманд я изгаряше гладът, желанието, ужасяващото усещане за време.

Питам се какво ли й е казал докторът тази сутрин и доколко всъщност тя го разбира. Дълго не можах да заспя, лежах и си мислех, а когато най-сетне се унесох, сънувах как двете с Арманд се разхождаме из Дисниленд, с нас са Рейно и Каро, хванати за ръка, също като Царицата и Заека от „Алиса в Страната на чудесата“, с огромни бели картонени ръкавици. На главата на Каро се мъдреше червена корона, Арманд стискаше в двата си юмрука по една пръчка захарен памук.

Някъде в далечината ехтеше грохотът на нюйоркския трафик, воят на клаксони се усилваше.

— О, не, не го яж, отровно е — изкрещя пронизително Рейно, но Арманд не му обърна внимание и продължи да яде от захарния памук, лицето й потопено в забрава. Опитах се да я предупредя за таксито, но тя ме погледна и отвърна с гласа на майка ми: „Животът е карнавал, cherie, хората, които умират, докато пресичат улицата, стават все повече с всяка изминала година, това е статистически факт.“ И дъвче лакомо памука. Рейно се обръща към мен, пищейки, гласът му няма в какво да резонира и звучи още по-заплашително. — Всичко е заради теб, ти, е твоя фестивал, всичко си беше наред, докато не се появи ти и сега всички умират! УМИРАТ! УМИРАТ! УМИРАТ!

Вдигам ръце пред лицето си.

— Не съм аз — прошепнах. — Ти си, би трябвало да си ти, нали ти си Черния призрак, ти си… — после изхвърчах от огледалото, навсякъде около мен се разхвърчаха карти — Деветка, СМЪРТ. Тройка, СМЪРТ. Кулата, СМЪРТ. Колесницата, СМЪРТ.

Събуждам се с вик, Анук се е надвесила над мен, мургавото й личице е замъглено от съня и тревогата.

— Какво има, маман?

Усещам топлите й ръчички около врата си. Ухае на шоколад и ванилия, на спокоен и безгрижен сън.

— Нищо. Просто кошмар. Всичко е наред.

Започва да ми припява с тихото си нежно гласче, сграбчва ме стряскащата мисъл, че светът се е преобърнал, че се стопявам в дъщеря си като наутилус в спиралата си, въртя се, въртя се, потъвам, усещам хладната й ръка на челото си, устните й допират косата ми.

— Вън-вън-вън — повтаря напевно. — Зли духове, махайте се оттук. Вече всичко е наред, маман. Отидоха си — представа нямам откъде е научила тези неща. Майка ми говореше така, но не си спомням някога да съм ги казвала на Анук. Въпреки това ги използва като отработена формула. Притискам се в нея за момент, парализирана от любов.

— Всичко ще се оправи, нали, Анук?

— Разбира се — гласът й е ясен, зрял и уверен. — Разбира се, че ще се оправи — полага главица на рамото ми и се сгушва сънливо в прегръдката ми. — И аз те обичам, маман.

Навън зората е на едно лунно потрепване разстояние на сивеещия хоризонт. Прегръщам силно момиченцето си, докато се унесе отново в сън, къдриците й гъделичкат лицето ми. Нима майка ми се е страхувала от това? Заслушана в песента на птичките — отначало откъслечни гласчета, чик-чи-рик, после цял хор, — търся отговор на въпроса от това ли бягаше тя? Не от собствената си смърт, а от хилядите мънички пресичания на живота й с чужди животи, скъсаните връзки, отношенията, създавани независимо от тях, отговорностите? Нима прекарахме всичките тези години в бягство от любовта, от приятелствата, произнесените пътьом небрежни думи, които могат да променят хода на цял един живот?

Искам да си спомня съня, лицето на Рейно — обърканото му изражение на пълно смайване, закъснял съм, закъснял съм, — той също бяга от или към някаква невъобразима съдба, от която аз съм неволна част. Но сънят се разпадна, отделните му части се разпиляха като карти, завихрени от вятъра. Трудно ми е да си спомня дали Черния призрак преследва или е преследван. Не мога да съм сигурна, че това наистина е Черния призрак. Вместо това отново се появява лицето на Белия заек, сякаш уплашено дете върху карнавална платформа, което отчаяно иска да се махне от там.

— Кой е двигателят на промяната?

В объркването си решавам, че говори някой друг; секунда по-късно разбирам, че съм бълнувала. Но щом пак потъвам в съня, съм почти сигурна, че чувам да ми отговаря чужд глас, много прилича на гласа на Арманд, но също и на майка ми.

— Ти, Виан — нашепва ми тихо, — ти.

Първата зеленина в пролетните посеви придава на пейзажа, една мекота, с каквато ние с теб не сме свикнали. В далечината изглеждат дори тучни. Тук-там подранили търтеи раздират галещия вълнистите сънливи нивя ветрец. Но ние с теб знаем, че само след два месеца слънцето ще превърне всичко това в стърнище, земята ще оголее и ще се напука, дори магарешките бодили с неохота ще си проправят път през вкоравената огнена плът на земята. Талази горещ вятър преброждат набързо полето и водят със себе си засухата. След нея върху ни се стоварва онази воняща вцепененост, от която се пръкват всички болести. Спомням си лятото на 1975, mon pere , убийствената жега и нагорещеното до бяло небе. Върху ни се стоварваше епидемия след епидемия. Най-напред речните цигани, изпълзели с вонящите си подвижни коптори нагоре по полупресъхналата река и заседнали в плитчините край „Les Marauds“. Болестта покоси първо техните, после и нашите животни; някаква лудост, обръщане на очите, леко потрепване на крайниците, подуване на тялото, въпреки че хайванчетата отказваха да пият вода, после потене, гърчове и смърт сред облак виолетово-черни мухи. О, Боже, въздухът бе пропит от тях, ален и сладък като сока на презрял плод. Помниш ли? Толкова горещо, че горките обезумели животни хукваха от пресъхналите блата към реката. Лисици, порове, невестулки, кучета. Много от тях побеснели, прогонени от обиталищата си от глада и сушата. В мига, в който стъпеха на речния бряг, ги застрелвахме. Застрелвахме ги или ги умъртвявахме с камъни. Децата замеряха с камъни и циганите, но те бяха не по-малко вцепенени и отчаяни от животните си и продължаваха да прииждат. Въздухът бе посинял от мухи и натежал от миризма на опърлено, докато се опитваха да изгарят труповете, за да унищожат огнището на заразата. Първи паднаха конете, след тях кравите, говедата, козите, кучетата. Държахме ги на разстояние, отказвахме да им продаваме храна и вода, да ги снабдяваме с лекарства. Залостени в плитчините на гаснещата Тан, те пиеха бутилирана бира и речна вода. Спомням си как една нощ ги наблюдавах от „Les Marauds“ — притихнали безжизнени фигури, неподвижни около огньовете. Откъм мрачната река се чуваха стонове, стори ми се на жена или дете.