Джоан Харис - Шоколад

Камбаната забавя до настоятелно боботене — бамм! бамм! — а хората продължават да прииждат към отворената порта. Хвърлям още един поглед на Рейно — днес е с бяло расо, скръстил ръце, грижовен и учтив, — докато ги посреща. Струва ми се, че засичам погледа му още веднъж, мигновено потрепване на клепачи към отсрещния край на площада, едва доловим спазъм в гръбначния стълб под расото, но не мога да бъда сигурна.

Настанявам се на бара с чаша шоколад в ръка и се приготвям да дочакам края на литургията.

Службата е по-дълга от обикновено. Предполагам, че с приближаването на Великден Рейно ще изисква все повече и повече от енориашите си. Бяха минали повече от деветдесет минути, когато на прага най-сетне се появиха първите плахи фигури. Вървяха със сведени глави, вятърът палаво свистеше в шаловете, издуваше полите с внезапна страст, подкарвайки паството през площада. Пътьом Арно ми хвърли глуповата усмивка; тази сутрин явно няма да има трюфели с шампанско. Нарсис се отби, както обикновено, но бе по-неразговорлив отвсякога, извади някакъв лист от джоба на сакото си и зачете мълчаливо. Минаха петнайсет минути, а половината от богомолците все още не са излезли. Сигурно чакат реда си за изповед. Долях си чашата с шоколад и отпих. В неделя всичко става бавно. По-добре да се въоръжа с търпение.

Изведнъж мярнах познатото карирано палто да се измъква от притворената църковна порта. Жозефин огледа площада и като се убеди, че няма жива душа, се втурна към магазина. В последния момент забеляза Нарсис и се поколеба за миг, преди да се осмели да влезе. Сви юмруци в защитен жест и ги притисна към стомаха си.

— Много бързам — изстреля моментално. — Пол е на изповед. Имам само две минути — говори троснато и припряно, задъханите думи се прекатурват една връз друга като блокчета домино, нагласени в редица. — Стой надалеч от тези хора — продължава. — От циганите. Трябва да им кажеш да си вървят по пътя. Да го предупредиш — лицето й се разкриви от усилието. Юмруците й се свиваха и отпускаха. Погледнах я.

— Моля те, Жозефин. Седни. Изпий едно питие.

— Не мога! — разтърси енергично глава. Разрошената й от вятъра коса се спусна като буреносен облак над лицето й. — Казах ти, че нямам време. Просто направи, каквото ти поръчах. Моля те — звучеше напрегната и изтощена, хвърли поглед към вратата на църквата, сякаш се страхуваше да не я видят с мен.

— Той проповядваше срещу тях — добави забързано и почти шепнешком. — И срещу теб. Говореше за теб. Разни неща.

Свих рамене с безразличие.

— Е, и? Какво ме е грижа?

В отчаянието си Жозефин притисна юмруци до слепоочията си.

— Трябва да ги предупредиш — повтори. — Кажи им да си вървят. Предупреди и Арманд. Кажи й, че е прочел името й пред всички тази сутрин. И твоето. Ще прочете и моето, ако ме види тук, и Пол…

— Не разбирам, Жозефин. Какво може да ти направи? И защо изобщо трябва да се съобразявам с всичко това?

— Просто им кажи, чуваш ли? — очите й отново отскочиха към църквата, откъдето тъкмо излизаха неколцина енориаши. — Не мога да остана повече — рече. — Трябва да си вървя — обърна се към вратата.

— Почакай, Жозефин.

Когато се обърна, лицето й бе олицетворение на отчаянието. Всеки момент можеше да избухне в сълзи.

— Винаги става така — пророни с дрезгав, съкрушен глас. — Всеки път, когато се сприятеля с някого, той успява да развали всичко. Сега няма да е по-различно. Ти ще си отидеш, но аз…

Пристъпих към нея, искаше ми се да я утеша. Тя се дръпни рязко и вдигна ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от нещо.

— Не! Не мога! Знам, че ми мислиш само доброто, но просто… не мога! — успя да се овладее. — Трябва да разбереш. Аз живея тук. Налага ми се да живея тук. Ти си свободна, можеш да отидеш където си поискаш…

— Ти също — отвърнах меко.

И тогава ме погледна, докосвайки за един много кратък миг рамото ми с върха на пръстите си.

— Явно не разбираш — в думите й нямаше нито капка злоба или раздразнение. — Ти си различна. Известно време си мислех, че аз също бих могла.

Обърна се, превъзбудата й се поуталожи, заменена от далечна, почти блажена отнесеност. Пак заби юмруци в джобовете си.

— Съжалявам, Виан — продължи. — Наистина опитах. Знам, че вината не е твоя — за миг като че отново се пооживи. — Кажи на речните хора — продължи да повтаря, — че трябва да си вървят. Те също не са виновни. Просто не искам някой да пострада. Става ли?

Свих рамене.

— Никой няма да пострада.