Джоан Харис - Шоколад

— Когато я купих, беше истинска развалина — започна да разказва. — Ремонтирах я и сега е не по-лоша от коя да е къща на сушата — в усмивката му трепна тъга, като възрастен, който описва детското си хоби. — И всичките тези усилия, за да има къде да положа глава нощем, да мога да слушам плисъка на водата и да гледам звездите.

Анук изрази въодушевено одобрението си.

— Харесва ми — обяви. — Много ми харесва! И изобщо не е бу… бу… абе не е каквото там го нарича майката на Жано.

— Бунище — учтиво й помогна Рижия. Моментално извърнах глава към него, но той се смееше. — Е, не сме толкова лоши, за колкото ни мислят някои хора.

— Ние изобщо не мислим, че сте лоши! — Анук беше искрено възмутена.

Рижия сви рамене.

По-късно имаше музика — флейта, цигулка и ударни, скалъпени от кутии и кофи. Анук се присъедини към оркестъра с детското си тромпетче, а децата се включиха с тъй диви и необуздани танци на ръба на речния бряг, че се наложи да бъдат отпратени на безопасно място далеч от водата. Когато най-сетне станахме да си ходим, отдавна минаваше единайсет, Анук едва се държеше на краката си, но се съпротивляваше яростно.

— Не се безпокой — каза й Рижия. — Винаги си добре дошла тук.

Благодарих му и я гушнах в прегръдката си.

— Това важи и за двете — внезапно очите му се стрелнаха тревожно към билото на хълма. На челото му се вгъна едва забележима бръчица.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Сигурно ми се е сторило.

В „Les Marauds“ почти няма улично осветление. Единствената светлина идва от жълт фенер пред „Cafe de la Republique“, който мъждука лепкаво над тясната алея. Оттатък е „Avenue des Francs Bourgeois“, който се разширява в добре осветена улица с много дървета. Рижия остана взрян в нощта още известно време.

— Като че ли мярнах фигура да слиза по хълма, това е. Вероятно е било просто игра на светлината. Сега няма никой.

Изкачих хълма с Анук на ръце. Изпратиха ни пронизителните звуци на калиоп откъм плаващия карнавал. Зезет танцуваше на вълнолома, силуетът й се извиваше на фона на гаснещия огън, под нея се мяташе екстатичната й сянка. На минаване покрай „Cafe de la Republique“ забелязах, че вратата зее широко отворена, въпреки че вътре беше тъмно. Някъде във вътрешността на къщата тихо се затвори врата, сякаш някой е наблюдавал, но може да е бил просто вятърът.

Март сложи край на дъждовете. Небето е сурово и влажно, ослепително синьо зад препускащите облаци, през нощта се надигна режещ вятър, завиваше бясно зад ъглите, разтрисаше прозорците. Църковните камбани побесняха, сякаш и те прихванали нещо от внезапната промяна. Ветропоказателят се върти като побъркан на фона на кипналото небе, ръждивият му глас пронизва околността. Анук си припява песничка за вятъра и си играе в стаята.

Мартенският вятър е лош, така казваше майка ми. Но въпреки това усещането е приятно — ароматът на мъзга и озон, солта на далечното море. Хубав месец е март, февруари се изнизва през задната врата и пролетта вече чака на прага. Подходящ месец за промяна.

Останах цели пет минути сама на площада, разперила широко ръце, исках да усетя вятъра в косите си. Не си облякох връхна дреха и червената пола плющи около тялото ми. Аз съм хвърчило, докосвам вятъра, в миг политам над църковната кула, извисявам се над себе си. За миг губя ориентация, мярвам алената фигура на другия край на площада, едновременно тук и там. Стоварвам се отново в себе си, останала без дъх, и виждам лицето на Рейно да наднича през високия прозорец, очите му са помътнели от отвращение. Изглежда блед, ярката слънчева светлина едва обагря кожата му. Ръцете му са се вкопчили в черчевето, кокалчетата му се белеят, сякаш прихванали цвета на лицето му.

Вятърът ме е зашеметил. Докато се извръщам да се прибера в магазина, му махвам бодро с ръка. Убедена съм, че ще го приеме като безапелационен израз на неподчинение, но тази сутрин не ми пука. Вятърът е прогонил страховете ми. Поздравявам Черния призрак, спотаен в своята кула, вятърът плющи радостно в полите ми. Чувствам се не на себе си, изпълнена с очакване.

Явно част от тази нова смелост е обзела и жителите на Ланскене. Наблюдавам ги как отиват на църква — децата тичат срещу вятъра с разперени ръце като хвърчила, кучетата лаят незнайно срещу кого, дори лицата на възрастните са се прояснили, очите им са насълзени от студа. Каролин Клермон дефилира в ново пролетно манто и шапка, синът й я е подхванал подръка. За миг Люк ме поглежда и ми праща усмивка, която бързо скрива в шепа. Жозефин и Пол-Мари Муска вървят хванати за ръце като любовници, въпреки че лицето й е разкривено и непокорно под кафявата барета. Съпругът й ми хвърля гневен поглед през витрината и ускорява крачка, устните му помръдват. Забелязвам Гийом, днес е без Чарли, но продължава да носи ярката му изкуствена каишка навита около китката си — самотна душа, странно ограбена без кучето си. Арно поглежда към магазина и ми кимва. Нарсис се спира и оглежда едното сандъче с мушкато край вратата, откъсва листо и го разтрива между пухкавите си пръсти, помирисва зеления сок. Той е сладкодумец, независимо от вечния си мрачен вид, и знам, че по-късно ще се отбие за дежурната си чаша мока и шоколадови трюфели.