Джоан Харис - Шоколад

— Добре — разтегли устни в болезнено безцветна усмивка. — И не се тревожи за мен. Добре съм. Наистина — пак същата неестествена усмивка. Докато ме заобикаляше, за да стигне до вратата, забелязах нещо лъскаво в юмрука й и установих, че джобовете на мантото й са натъпкани с дрънкулки. Измежду пръстите й плиснаха червила, пудриери, огърлици и пръстени.

— Заповядай, това е за теб — каза бодро и ми бутна шепа от откраднатото си съкровище. — Не се притеснявай. Имам още много — след това с удивително очарователна усмивка напусна магазина, препълнила ръката ми с верижки, обеци и пластмасови украшения, налепени със златист станиол.

По-късно същия следобед изведох Анук на разходка към „Les Marauds“. С топлината на слънчевите лъчи лагерът на бродягите като че се бе съживил; на просторите, опънати между лодките, се ветрееше пране, прозорците и шарените рисунки блестяха. Арманд се бе настанила на люлеещ се стол в зимната градина пред къщата, вперила поглед в реката. Рижия и Махмед пренареждаха разместените плочи на полегатия покрив. Забелязах, че ръждясалата табела и фронтоните са демонтирани и пребоядисани в яркожълто. Помахах на двамата мъже и седнах на парапета до Арманд, а Анук изтича към реката да намери приятелчетата си от предишната вечер.

Възрастната дама изглеждаше уморена и подпухнала под периферията на внушителната си сламена шапка. Недокоснатият гоблен в скута й бе вяло отпуснат. Кимна за поздрав, но не каза нищо. Столът й се люлееше в монотонен ритъм — тик-тик-тик-тик — върху алеята. Отдолу, свита на кълбо, спеше котката й.

— Каро се отби тази сутрин — изплю най-сетне камъчето. — Предполагам би трябвало да се чувствам поласкана — нотка на раздразнение.

Люлеене: тик-тик-тик-тик.

— За каква се мисли тя? — избухна изведнъж. — За шибаната Мария Антоанета ли? — замълча за миг, пламнала от ярост, столът се залюля по-бурно. — Да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя. Да ми води оня свой доктор… — спря и ме фиксира с пронизителния си птичи поглед. — Нагла малка интригантка. Винаги е била такава, от мен да го знаеш. Вечно ги разправяше едни на баща си — избухна в смях. — Във всеки случай не го е наследила от мен. Главата си залагам. Аз никога не съм имала нужда от доктори… нито пък от свещеник… дето да ми казва какво да мисля — вдигна гордо брадичка и се залюля още по-настървено.

— Люк идва ли?

— Не — поклати глава: — Заминал за Ажен на някакъв турнир по шах — гневното й изражение поомекна. — Тя не знае, че той дойде да ме види онзи ден — обяви доволно. — Няма и да узнае — усмихна се: — Умняга ми е той, моя внук. Знае да си държи езика зад зъбите.

— Както чувам, и двете сме били споменати в църквата — подхвърлих: — Задето общуваме с неканени гости. Така ми казаха.

Арманд изсумтя.

— Какво правя в собствената си къща си е лично моя работа — изкоментира кратко. — Казах го на Рейно, казвала съм го и на pere Антоан преди него. Така и не се научиха. Продължават да сипят все същата помия. Духът на общността. Традиционните ценности. Все същата изхабена пиеса за едновремешния морал.

— Значи се е случвало и преди? — думите й възбудиха любопитството ми.

— Преди години. Рейно трябва да е бил на възрастта на Люк. Разбира се, и след това са идвали скитници, но никога не са се задържали. До този път — вдигна поглед към наполовина боядисаната къща. — Хубавко ще стане, нали? — възкликна доволна: — Рижия вика, че до довечера ще я довърши. — Лицето й изведнъж помръкна: — Мога да му давам да работи за мен каквото си поискам — обяви гневно. — Той е честно момче и добър работник. Жорж няма право да ми твърди обратното. Няма никакво право.

Вдигна непипнатия си гоблен, но веднага го положи обратно в скута си, без да направи нито бод.

— Не мога да се съсредоточа — избоботи сърдито. — И без да ти се налага да се изправяш срещу превзетото лице на Каро рано-рано сутринта, е достатъчно отвратително да те събудят ония камбани още с пукването на зората. „Молим се за теб всеки ден, майко“ — изимитира дъщеря си. — „Искаме да разбереш защо сме толкова притеснени за теб.“ Що не вземат да се притесняват за своите си отношения с комшиите. Просто е прекалено притеснително да имаш майка като мен, която непрекъснато ти напомня откъде си тръгнал.

Усмихна се напрегнато, но доволно.

— Докато съм жива, ще знаят, че има някой, който помни всичко — обяви. — Ами кашата, дето я забърка с онова момче. Кой оправи сметките, а? А Рейно, господин По-голям-светец-от-папата? — очите й святкаха злобно. — Готова съм да се обзаложа, че съм единствената жива свидетелка на цялата тая отдавнашна работа. Така или иначе, малцина знаят за случилото се. Ако не умеех да си държа езика зад зъбите, можеше да се превърне в най-грандиозния скандал в страната — стрелна ме с неприкрито дяволит поглед. — И престани да ме гледаш така, момиче. Все още мога да пазя тайна. Защо мислиш ме е оставил на мира? Може да направи какво ли не, ако реши. Каро го знае. Вече опита — Арманд се изкикоти весело: — Хи-хи-хи.