Джоан Харис - Шоколад

— Доколкото разбирам, Рейно не е местен — не можах да сдържа любопитството си. Арманд поклати глава.

— На пръсти се броят тия, които си спомнят историята му. Напусна Ланскене като малък. Така беше по-лесно за всички — тя замълча за миг, припомняйки си. — Но този път по-добре да не прави никакви опити. Не и срещу Рижия или който и да било от приятелите му — веселостта се бе изпарила от лицето й и сега звучеше по-стара, вечно недоволна, болнава. — На мен ми харесва да са тук. Карат ме да се чувствам млада — мъничките й нервни ръце попипваха автоматично гоблена в скута й. Котката, усетила движението, се измъкна изпод стола, скочи в скута й и взе да мърка. Арманд я почеса зад ушите и тя започна да се протяга и да се мушка в брадичката на господарката си с накъсани игриви движения.

— Ларифлет — каза Арманд. Трябваше ми малко време, за да разбера, че това е името на котката. — Имам я от деветнайсет години. В котешко време това означава, че ми е почти набор — изклока тихичко към животинчето, което замърка още по-силно. — Алергична съм била. Астма или нещо такова. Казах им, че предпочитам да се задуша, отколкото да се разделя с котките си. Макар че има няколко човешки екземпляра, на които съм готова да кажа сбогом, без изобщо да се замисля. — Ларифлет мързеливо помръдна с мустаци. Погледнах към реката и видях Анук да си играе под вълнолома с две чернокоси дечица. Доколкото можех да разбера, тя, макар и най-малка, явно ръководеше някаква стратегическа операция.

— Остани за чаша кафе — покани ме Арманд. — И без друго тъкмо се канех да си правя. Имам и лимонада за Анук.

Кафето сварих аз в интересната малка кухничка на Арманд, оборудвана с чугунена печка и нисък таван. Вътре блести от чистота, но едничкият прозорец гледа към реката и светлината се оцветява във воднисти зеленикави оттенъци. От мрачните голи греди висят китки изсушени билки в муселинови кесийки. На куки по варосаните стени са окачени медни тигани. В основата на вратата, както и на всички други врати в къщата, е изрязана дупка, за да могат котките да минават свободно. Докато приготвям кафето в емайлирано джезве, една от тях ме наблюдава, покачена на лавица на стената. Забелязвам, че лимонадата е за диабетици, а в захарницата има някакъв заместител на захарта. Въпреки нахакания си вид Арманд очевидно все пак взема някакви предпазни мерки.

— Гадна работа — подмята злобно след малко и надига една от ръчно изрисуваните си чаши. — Казват, че разликата не се усеща, ама не е така — лицето й се изкриви в кисела гримаса. — Каро ми носи, като идва да ме вижда. Рови в бюфетите ми. Предполагам защото ми мисли доброто. И аз какво, правя се на глупачка.

Казвам й, че трябва да се пази повече. Арманд изсумтява.

— Когато човек стане на моите години, всичко започва да се разпада. Ако не е едно, ще е друго. Такъв е животът — отпива още глътка от горчивото кафе. — На шестнайсет Рембо е казал, че иска да опита колкото се може повече от живота, при това с пълни шепи. Е, вече гоня осемдесетте и си мисля, че е бил прав — усмихва се широко и младежкото излъчване на лицето й отново ме поразява — нещо, което е свързано в много по-малка степен с външните въздействия или костната структура, отколкото с вътрешната жизненост и вечното очакване. Прилича ми на човек, едва започнал да открива онова, което може да му предложи животът.

— Струва ми се, че си попреминала възрастта, на която можеш да се включиш в Чуждестранния легион — казвам й с усмивка. — Освен това не мислиш ли, че в определени моменти Рембо е бил доста краен?

Арманд ме изгледа дяволито.

— Именно. Аз бих могла да бъда още по-крайна. Край на умереностите! Отдавам се на мимолетните неща в живота — ще слушам силна музика, ще чета гръмовна поезия. Ще се развихря — доволно заключи накрая.

Засмях се.

— Ти си направо невъзможна — сгълчах я с престорена строгост. — Нищо чудно, че близките ти са вдигнали ръце от теб.

Но макар да се засмя заедно с мен, полюшвайки се безгрижно на стола си, в главата ми отекна не смехът й, а онова, което долових да се крие под него — внушението за вятърничава страст, за екстатична веселост.

Едва по-късно, някъде през нощта, когато, цяла обляна в пот, се събудих от един свой мрачен, полузабравен кошмар, си спомних къде на друго място съм срещала този поглед.

Какво ще кажеш за Флорида, милинка? „Евърглейдс“? Кейовете? Ами Дисниленд, cherie, или Ню Йорк, Чикаго, Гранд каньон, Китайския квартал, Ню Мексико, Скалистите планини?