Джоан Харис - Шоколад

Днес реших да говоря с нея. Спокойно, без упреци, като баща с дъщеря. Убеден съм, че ще ме разбере. От самото начало тръгнахме не както трябва. Може пък да започнем отново. Нали разбираш, pere , бях готов да проявя щедрост. Разбиране. Но щом приближих магазина й, през витрината видях, че онзи, Рижия, е вътре при нея, светлите му изпитателни очи се впиха в мен подигравателно, изпълнени с презрение и надменност, тъй характерни за хората като него. В ръката му видях чаша. Стори ми се опасен, жесток в мърлявия си гащеризон и дълга, разпусната коса, за миг дори усетих как нещо ме жегва и изпитвам болка за жената. Нима не разбира какви опасности могат да я сполетят само защото общува с тези хора? Нима не я е грижа за самата нея, за детето й? Тъкмо се канех да си вървя, когато погледът ми бе привлечен от някакъв плакат, залепен на стъклото. Престорих се, че го чета, като в същото време тайно плъзнах поглед към нея — всъщност и към двамата. Носеше рокля с цвят на тежко вино, косата покриваше раменете й. Отвътре до слуха ми долетя смехът й.

Очите ми отново се спряха върху плаката. Почеркът бе детски, необработен.

„GRAND FESTIVAL DU CHOCOLAT

В «LA CELESTE PRALINE»

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ

!!! КУПУВАЙТЕ СЕГА, ДОКАТО ИМА!!!“

Прочетох го отново, във вените ми пропълзя възмущение. Откъм магазина все още се чуваше гласът й, извисяващ се над подрънкването на чаши. Погълната от разговора, тя не ме забелязваше, бе с гръб към вратата, извърнала единия си крак навън като танцьорка. Носи ниски обувки, леко топчести отпред, на босо.

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН!

Сега вече всичко ми е ясно. Цялата й злост, пъклените й замисли. Сигурно още от самото начало го е планирала — този фестивал на шоколада, нагласила е нещата така, че да съвпада с най-светия християнски празник. Още с пристигането си в деня на карнавала го е мислела, искала е да подкопае авторитета ми, да се подиграе с всичко, на което уча хората. Тя и приятелите й от реката.

Твърде гневен, за да си тръгна, както би трябвало да направя, бутнах вратата и прекрачих прага на магазина. Появата ми бе оповестена от веселия и някак подигравателен звън на камбанката на входа. Обърна се да ме посрещне, цяла грейнала в усмивка. Ако само преди миг не бях получил неопровержимо доказателство за нейната зла същност, сигурно щях да си помисля, че усмивката й е искрена.

— Мосю Рейно.

Вътре въздухът пари, натежал от сладостен аромат. За разлика от лекия и ефирен дъх на шоколад, познат ми от детството, този полепва по гърлото, също като при уханните зърна амарето и тирамису от щанда за кафе на пазара, опушен, препечен мирис, който някак си успява да нахлуе в устата ми и ме кара да преглъщам. На бара се пъчи сребърна купа шоколад, от която се вие пара. Сещам се, че не съм закусвал.

— Мадмоазел — ще ми се гласът ми да бе прозвучал по-властно. Яростта се е вкопчила в гърлото ми и вместо справедлив рев, както възнамерявах, от него се откъсна само крякащо възмущение, като някаква учтива жаба. — Мадмоазел Роше — въпросителен поглед. — Видях обявата ви.

— Благодаря. Няма ли да изпиете с нас едно питие?

— Не!

— Приготвям прекрасно chococcino, ако имате проблеми с гърлото.

Изкушава ме.

— Нямам проблеми с гърлото!

— О, така ли? — тонът й е престорено загрижен. — Сторихте ми се малко прегракнал. Е, в такъв случай мога да ви предложа grand creme 54 54 Горещ шоколад с много сметана. — Б.пр. ? Или чаша мока?

С усилие на волята си възвърнах присъствието на духа.

— Няма да ви притеснявам, благодаря.

Червенокосият мъж до нея се киска тихичко и избоботва нещо на вулгарния си жаргон. Забелязвам, че ръцете му са цели в боя, бледи тонове, полепнали по гънките на дланите и върху кокалчетата. Нима е работил, питам се тревожно. И ако да, за кого? Ако бяхме в Марсилия, полицията можеше да го арестува за незаконна работа. Един обиск на лодката му може би щеше да даде достатъчно улики — наркотици, крадени вещи, порнография, оръжие, — за да бъде прогонен завинаги. Но това е Ланскене. Полицията би дошла само в случай на грубо насилие.

— Видях обявата ви — започнах отново, събрал цялото достолепие, на което съм способен — наблюдава ме с онзи поглед, изпълнен с любезна загриженост, очите й играят. — Трябва да ви кажа — Покашлям се, което отново разпалва яростта ми, — трябва да ви кажа, че намирам избора на време… избора на време за вашето… събитие… за възмутителен.

— Избора на време? — света вода ненапита. — Имате предвид за Великденския фестивал? — ехидна усмивчица. — По-скоро бих казала, че отговорността пада върху вашите хора. Трябва да се разберете с папата.