Джоан Харис - Шоколад

— Доброто ми кученце… — Гийом ми се усмихна свенливо. — Отец Рейно не е лош човек. Не искаше да се отнесе жестоко. Но да кажеш подобно нещо… по такъв начин…

— Какво точно ти каза?

Гийом сви рамене.

— Че сам себе си съм бил превръщал в глупак с това куче вече толкова години. Че му било все едно какво правя, но му се струвало абсурдно да се грижа за четириногото като за човешко същество и да пилея средства за безполезни лечения.

Усетих жилото на гнева да се впива в сърцето ми.

— Звучи ужасно обидно.

Гийом поклати глава.

— Той не разбира — повтори. — Изобщо не обича животните. А двамата с Чарли сме заедно от толкова време… — очите му се наляха със сълзи и той рязко извърна глава, за да ги скрие от мен.

— Ще намина към ветеринаря веднага щом си допия питието — чашата му стоеше празна на бара вече двайсет минути. — Не е задължително да е днес, нали? — в гласа му прозвучаха нотки на едва потискано отчаяние. — Та той все още е бодър. Напоследък се храни по-добре, нали виждам. Никой не може да ме накара да го направя — сега вече говореше като твърдоглаво хлапе. — Когато наистина настъпи моментът, аз ще разбера. Ще позная.

Нямаше с какво да го утеша. Все пак опитах. Наведох се да погаля Чарли, усетих плътния допир на кожа и кости под движещите се пръсти. Има болести, които са лечими. Затоплих пръстите си, натиснах лекичко, напрегнах се да видя. Издатината се бе уголемила. Разбрах, че е безнадеждно.

— Той си е твоето куче, Гийом — пророних. — Ти знаеш най-добре.

— Точно така — сякаш за миг се ободри. — Лекарството потиска болката му. Вече не скимти нощем.

Помислих си за последните месеци на майка ми. Бледнината, стопяването на плътта от тялото, деликатната красота на оголен скелет, на бяла като платно кожа. Искрящите й трескави очи — Флорида, милинка, Ню Йорк, Чикаго, Гранд каньон, има толкова много неща за гледане! — и потиснатите й стонове нощем.

— В един момент просто ще трябва да спреш — казах му. — Безсмислено е да си намираш оправдания, да си поставяш близки цели, като например да преживееш до следващата седмица. Идва един момент, в който загубата на достойнството тежи повече от всичко друго. Нужна ти е почивка.

Кремация в Ню Йорк. Прахта разпръсната над пристанището. Каква ирония, човек си представя как издъхва в леглото си, заобиколен от близките. Вместо това често идва объркващото прозрение, внезапното просветление, паниката се надига плавно, следва хода на изгряващото слънце и започва да се люшка зад гърба ти като махало, от което непрекъснато се мъчиш да избягаш.

— Ако имах избор, щях да предпочета именно това — безболезнената игла. Приятелската ръка. По-добре така, отколкото сама в нощта или под гумите на такси на улицата, където никой няма да те погледне — изведнъж се усетих, че говоря на глас. — Извинявай, Гийом — сепнах се, забелязала стреснатия му поглед. — Мислех си за нещо друго.

— Няма нищо — отрони той и постави монетите на бара пред себе си. — Аз и без това смятах да вървя.

И като стисна в едната си ръка шапката, в другата Чарли, се отправи към вратата, приведен малко повече от обикновено — дребна бозава фигура, носеща нещо, което би могло да бъде чанта с продукти, стар шлифер или всичко друго.

Наблюдавам магазина й. Дадох си сметка, че го правя от самото й пристигане в Ланскене — кой влиза, кой излиза, тайните им сбирки. Наблюдавам го така, както като дете гледах гнездата на осите — с омраза и омая. Отначало започнаха скришом, наминаваха в мъртвите часове по здрач или рано сутрин. Преструваха се на клиенти. Ту чаша кафе, ту пакетче стафиди с шоколад за децата. Сега вече са захвърлили преструвките. Циганите я посещават открито и всеки път отправят нахални погледи към затворените кепенци на прозореца ми. Червенокосият с наглите очи, кльощавото момиче, девойката с избелялата коса и арабинът с бръсната глава. Тя се обръща към всеки по име — Рижия, Зезет, Бланш и Ахмед. Вчера в десет пред магазина й спря фургонът на Клермон, натоварен със строителни материали — дъски, боя и катран за покрив. Шофьорът разтовари пред прага й, без да каже нито дума. Тя му написа чек. После трябваше да гледам как ухилените й приятели нарамват кутиите, гредите и кашоните и с весела глъчка ги отнасят надолу, към „Les Marauds“. Измама. Долна лъжа. Поради някаква причина тя е готова да им съдейства. Разбира се, прави го, за да ме ядоса. Не мога да направя нищо друго, освен да запазя достойно мълчание и да се моля за падението й. Но тя прави задачата ми толкова тежка! Вече трябва да се разправям и с Арманд Воазен, която поръчва храна за циганите на своята сметка. Те вече са се запасили с провизии, които ще им стигнат за две седмици. Ежедневните продукти като хляб и мляко купуват от Ажен, нагоре по реката. Мисълта, че може да останат по-дълго, ме изпълва с яд. Но какво може да се направи, при положение че има местни хора, които ги подкрепят? Ти би знаел как да постъпиш, pere , де да можеше да ми кажеш. Освен това съм убеден, че не би трепнал пред изпълнението на своя дълг, колкото и неприятен да е той. Само да можеше да ми дадеш съвет как да постъпя. Дори най-лекото помръдване на пръст би ми било достатъчно. Трепване на клепач. Каквото и да е. Готов съм да приема всякакъв начин, по който би могъл да ми дадеш опрощение. Не? Не помръдваш. Само досадният тътен — хисс-туп! — на машината, която диша вместо теб, която изпраща въздух към атрофиралите ти дробове. Знам, че скоро ще дойде денят, в който ще станеш на крака, излекуван и пречистен, че моето име ще е първото, което ще произнесеш. Да, вярвам в чудеса. Аз, който съм минал през огън. Наистина вярвам.