Джоан Харис - Шоколад

— Изобщо не е „мой“ поп. За него аз съм точно толкова натрапник в Ланскене, колкото сте и вие — Рижия ме изгледа с изненада. — Така е, сериозно говоря — уверих го. — Мисля, че според него аз влияя зле на местните жители. Шоколадови оргии всяка нощ. Плътски изстъпления, когато благопристойните хора би трябвало да са си по леглата… сами.

Очите му са с неясния, лишен от багри цвят на дъждовни улици. Засмива се и в погледа му проблясват искрици злост.

Анук, необичайно притихнала, откакто той е тук, също отвръща с усмивка.

— Няма ли да закусиш с мен? — изписука тя. — Имаме pain au chocolat. Също и кроасани, ама кифлите са по-вкусни.

Той поклати глава.

— Не, благодаря.

Сложих една кифла в чиния и я плъзнах към него.

— От заведението — обясних. — Опитай, сама ги приготвям.

Разбрах, че не съм уцелила правилния подход. Лицето му изведнъж отново се затвори, вместо игривите пламъчета в очите му се настани вече познатото ми изражение на премерена пустота.

— Мога да си платя — произнася някак упорито. — Имам пари — бърка в джоба на гащеризона си и изважда шепа монети, които се разпръсват върху плота.

— Прибери ги.

— Вече ти казах, мога да си платя — упоритостта му е твърда като скала, яростта напира в гърдите му. — Нямам нужда…

Поставям длани върху неговите. За миг усещам съпротива, после очите му се вдигат към моите.

— Никой няма нужда да прави каквото и да било — казвам меко. Разбирам, че с проявата на приятелски чувства съм накърнила достойнството му. — Аз те поканих — враждебното излъчване не потрепна. — Всички тук са били мои гости. Каро Клермон. Гийом Дюплеси. Дори Пол-Мари Муска, онзи, дето те изгони от кафенето си — млъквам отново, за да му оставя време да осмисли чутото. — Какво те прави толкова специален, че да откажеш поканата ми, при положение, че всички те приеха?

Едва при тези думи се засрами, измърмори нещо под сурдинка на силния си диалект. В следващия миг очите му пак срещнаха моите и той се усмихна.

— Извинявай — рече. — Помислих си друго — притихна в неловко бездействие за няколко мига, после взе кифлата. — Но другия път ти ще бъдеш мой гост — каза категорично. — И ще го приема за тежка обида, ако откажеш.

След това всичко си дойде на мястото, голяма част от напрежението му се стопи. Побъбрихме си за незначителни неща още известно време, скоро обаче минахме на по-сериозни теми. Научих, че Рижия е прекарал по реката шест години, отначало сам, после към него се присъединили и други. Някога бил строител и все още изкарвал по някой лев, като ремонтирал къщи, през лятото и есента се хващал за жътвар. Доколкото успях да разбера, били му се случили неща, принудили го да започне този начин на живот. Не бях толкова глупава обаче, че да разпитвам за подробности.

Тръгна си веднага, щом се появиха първите от постоянните ми клиенти. Гийом го поздрави учтиво, а Нарсис му кимна сдържано за добре дошъл. Не можах да го убедя да остане и да поговори с тях. Натъпка остатъка от кифлата в устата си и излезе с онзи наперен и отстранен вид, който е решил, че трябва да си придава пред чужденците.

Вече на прага, се обърна рязко.

— Да не забравиш поканата ми — добави, сякаш внезапно се беше присетил. — Събота вечер, седем часа. Доведи и малката пътешественичка.

И изчезна, преди да успея да му благодаря.

Гийом се забави по-дълго от обичайното над шоколада си. Нарсис отстъпи място на Жорж, след това се отби Арно, който купи три трюфела с шампанско — неизменно същото: три трюфела с шампанско и виновното изражение, — а Гийом не помръдваше от стола си, невзрачното му лице бе посърнало от тревога. На няколко пъти се опитах да го ободря, но той отвръщаше учтиво и едносрично, явно мислите му бяха другаде. Под стола му Чарли лежеше отпуснат и неподвижен.

— Вчера говорих с отец Рейно — изплю камъчето най-после, толкова внезапно, че чак се стреснах. — Попитах го как да постъпя с Чарли.

Изгледах го въпросително.

— Трудно е да му обясня — продължи Гийом с тих глас, като внимателно подбираше думите си. — Той ме мисли за голям инат, задето отказвам да се вслушам в съветите на ветеринаря. Още по-лошо, мисли ме за глупак. В крайна сметка Чарли не бил човешко същество — пауза, в която долових усилието му да запази контрол над думите си.

— Наистина ли е толкова зле?

Вече знаех отговора.

Гийом ме погледна с тъжен поглед.

— Така мисля.

— Разбирам.

По навик се наведе и почеса Чарли зад ухото. Опашката на животинчето помръдна едва, чу се лекичко изскимтяване.