Джоан Харис - Шоколад

— А пък аз мога да се гътна на минутата — находчиво допълни Арманд. Засмя се, видяла израза на лицето му. — Хайде, момчето ми, никога ли не си поставял под съмнение нещо, казано от майка ти? Или ти е промила мозъка дотолкова, че е унищожила и малкото, което съм ти оставила в наследство?

Люк изглеждаше стъписан.

— Ами тя так-ка каз-зва — отрони извинително.

Арманд поклати глава.

— Виж сега, ако искам да разбера какво казва Каро, ще си определя среща с нея — вмята. — Мен ме интересуваш ти, ти какво ще кажеш? Умно хлапе си, поне някога беше. Как стоят нещата според теб?

Люк отпи пак.

— Мисля, че преувеличава — рече с тънка усмивка. — Според мен си изглеждаш съвсем добре.

— И не са ми избили пъпки — допълни Арманд.

Неочаквано за самия него, Люк избухна в смях. Определено ми харесваше повече така, очите му бяха станали по-лъчисто зелени, дяволитата му усмивка странно напомняше за усмивката на баба му. Все още стоеше нащрек, но зад цялата му предпазливост започнах да долавям бърз ум и свежо чувство за хумор.

Допи си шоколада, но отказа парче торта, въпреки че Арманд изяде две. През следващия половин час двамата се увлякоха в разговор, а аз се преструвах, че си върша работата. Веднъж-дваж пъти го хванах да ме гледа със сдържано любопитство, внезапната връзка помежду ни се разпадаше в мига, в който се установяваше. Оставих нещата така.

Когато двамата се сбогуваха, вече беше пет и половина. Не си уговориха следваща среща, но свободният маниер, с който се разделиха, предполагаше, че и двамата имат едно и също нещо наум. Малко ме изненада смайващата прилика помежду им, сходният начин, по който предпазливо се обикалят един друг, като приятели, които са се събрали отново след дълги години раздяла. Имат едни и същи тикове и маниери, прям поглед, полегнали скули, остра брадичка. Когато чертите му са в покой, приликата леко се размива, но всяко движение я възобновява, заличава онова изражение на учтивост и галантност, която майка му непрекъснато му налага. Очите на Арманд искрят под периферията на шапката. Люк изглежда почти спокоен, заекването му намалява до леко колебание, едва доловимо. Виждам как се спира на прага, вероятно се пита дали е редно да я целуне. Юношеското му съпротивление срещу допира надделява. Вдига свенливо ръка за довиждане и изчезва.

Арманд се обръща към мен, цяла пламнала и тържествуваща. За секунда лицето й остава незащитено, излъчва неприкрита любов, надежда, гордост. След това сдържаността, толкова типична и за внука й, се възвръща, демонстрира нехайство, гласът й е леко пресипнал.

— Добре се получи, Виан. Може би пак ще дойда — след което ме поглежда с характерния си открит поглед и протяга ръка към моята. — Ти го доведе. Сама нямаше да успея.

Свих рамене.

— Все някога щеше да стане. Люк вече не е дете. Трябва да се научи да се справя с нещата по собствен начин.

Арманд поклати глава.

— Не, заслугата е твоя — повтори упорито. Бе достатъчно близо до мен, за да усетя уханието на момина сълза, което се носеше от нея. — Откакто си тук, нещата се промениха. Все още го усещам. Всички го усещат. Всичко се преобръща. Ура!

— Но аз не правя нищо — продължих да упорствам, почти заразена от нейната усмивка. — Просто си гледам работата. Въртя си магазина. Просто съм си аз — въпреки, че се смеех, се почувствах неловко.

— Все едно — отвърна Арманд. — Така или иначе, ти си в основата на всичко. Виж само колко неща се промениха — аз, Люк, Каро, пришълците край реката — тя рязко отметна глава към „Les Marauds“, — че дори и той, в кулата си от слонова кост оттатък площада. Всички се променяме. Бързаме напред. Сякаш стар часовник е бил смазан след години, в които е показвал все едно и също време.

Бе толкова близо до собствените ми мисли от предишната седмица. Поклатих категорично глава.

— Не е заради мен. Заради него е. Заради Рейно. Аз нямам нищо общо.

Внезапен образ някъде в дъното на съзнанието ми, като обърната карта. Черния призрак в своята часовникова кула навива механизма все по-бързо и по-бързо, отбелязва промените, настройва звъненето, прогонва ни от града… Заедно с този притеснителен образ изплува и друг: възрастен мъж на легло с тръбички в носа и ръцете, Черния призрак се е надвесил над него, изпълнен с мъка, а може би триумфиращ, а зад гърба му гори огън.

— Баща му ли е? — изрекох първите думи, които нахлуха в главата ми. — Искам да кажа, старецът, при когото ходи. В болницата. Кой е той?

Арманд ме изгледа изненадано изпод вежди.