Джоан Харис - Шоколад

Признах, че не.

— Е, щом е така… — отпи от силната, подсладена смес с видимо доволство. — Добре. Хмм. Много добре. Предназначено е да дава енергия, нали? Как беше, как го наричахте, стимулант?

Кимнах.

— И афродизиак, както съм чувала — добави закачливо, като ме стрелна с поглед над ръба на чашата си. — Онези дъртофелници в кафенето да внимават. Човек никога не е прекалено стар за забавления! — стържещ смях. Говореше кресливо и превъзбудено, съсухрените й ръце играеха. На няколко пъти повдигна едната към ръба на шапката, като че да я нагласи.

Погледнах часовника си тайничко под плота, но тя ме видя.

— Не очаквай да се появи. Този мой внук. Така или иначе, не ми се вярва.

Всеки един от жестовете й бе достатъчно опровержение на тези думи. Сухожилията бяха изпъкнали по врата й като на древен шаман.

Побъбрихме си малко за това-онова, обсъдихме идеята на децата за фестивал на шоколада. Арманд се запревива от смях, когато стигнах до Христос и папата от бял шоколад. Не подминахме и речните цигани. Както се оказа, Арманд бе поръчала хранителни продукти за тях на своята сметка, за голямо възмущение на Рейно. Рижия предложил да й плати в брой, но тя предпочела за благодарност да й поправи течащия покрив. Което щяло да вбеси Жорж Клермон, сподели с дяволита усмивка.

— Ще му се да си мисли, че само той може да ми помага — продължи тя видимо доволна. — И двамата са еднакво отвратителни, непрекъснато опяват за срутвания и влага. Искат да ме натирят от къщата ми, това е. Да ме изгонят от прекрасната ми къща и да ме натикат в някакъв си прокажен въшлив старчески дом, където трябва да искаш разрешение дори за да отидеш до банята — беше възмутена, черните й очи святкаха. — Е, аз пък ще им дам да се разберат — обяви накрая. — Рижия някога е бил строител, преди да тръгне по реката. Той и неговите приятели ще се справят прекрасно. И предпочитам да си платя, както си му е редът, вместо да оставя онзи имбецил да свърши работата без пари.

Намести шапката си с треперливи ръце.

— Хич не го чакам, да знаеш.

Разбрах, че не говори за същия човек. Погледнах си часовника. Четири и двайсет. Вече се смрачаваше. И въпреки това бях абсолютно сигурна… Ето какво става, когато се месиш, ядно си помислих. Толкова е лесно да причиниш болка някому, да навредиш на самия себе си.

— Хич не съм си и помисляла, че ще дойде — продължи Арманд с все същия ясен, категоричен глас. — Тя се е погрижила достатъчно. Подучила го е — започна да слиза от мястото си. — Вече ти загубих достатъчно от времето — допълни набързо. — Трябва да…

— M-memee 53 53 Мамче (фр.). — Б.пр. .

Извръща се внезапно и рязко. Почти съм убедена, че ще падне на земята. Момчето стои притихнало на прага. Облечено е в джинси и моряшка фланелка. На главата му се мъдри мокра бейзболна шапка. В ръката си стиска овехтяла книга с твърди корици. Гласът му е тих и смутен.

— Трябваше д-да из-зчакам мама да излезе. Отид-де на фриз-зьор. Няма да се в-върне преди ш-шест.

Арманд го поглежда. Не се докосват, но усещам как помежду им преминава нещо, сякаш електрическа дъга. Твърде е сложно за разбиране, но лумва нещо като топлина и гняв, смущение, вина. А зад всичко това — обещание за нежност.

— Вир-вода си. Ще ти приготвя нещо за пиене — предлагам аз и се отправям към кухнята. Щом напускам стаята, отново дочувам гласа на момчето, тих и колеблив.

— Благодаря ти з-за книгата — казва. — Донесох я — подава я напред като бяло знаме.

Вече не е нова, овехтяла е: книга, която е била четена и препрочитана често и с любов. Арманд не пропуска този факт и напрежението се стопява от лицето й.

— Прочети ми любимото си стихотворение — подканва го.

От кухнята, докато сипвам шоколад в две високи чаши, докато разбърквам добавката от сметана и kahlua, докато вдигам достатъчно шум със съдовете и бутилките, за да им създам усещането, че са сами, чувам как гласът му укрепва, отначало е треперлив, после все по-уверен, ритмичен. Не различавам думите, но отдалеч звучи като молитва или клетва. Прави ми впечатление, че когато чете, момчето не заеква.

Поставих внимателно двете чаши на бара. Като ме видя да влизам, момчето млъкна насред изречението си, изгледа ме с учтив, но подозрителен поглед, бретонът падна върху очите му като грива на свенливо пони. Благодари ми любезно, после отпи от чашата по-скоро с недоверие, отколкото с удоволствие.

— Не б-бива да пия това — изрече колебливо. — М-мама казва, че от ш-шоколада ми из-збиват пъпки.