Джоан Харис - Шоколад

Не мога да се въздържа. Витрината е достатъчно мамеща, но не мога да устоя на изкушението да пръсна още малко златист блясък в нея, затваряйки очи, да озаря всичко с мекото сияние на гостоприемството. Въображаем надпис, който проблясва като маяк: „Елате при мен.“ Искам да се раздавам, да правя хората щастливи. Това със сигурност няма да навреди никому. Осъзнавам, че гостоприемството ми към чужденците вероятно е отговор на враждебното отношение на Каролин към тях, но замаяна от радостта на мига, нямам очи за лошото. Наистина искам да дойдат. От последния ни разговор насам често-често поглеждам към лодките им в реката, но те явно са подозрителни и плахи, като градски лисици, готови са да се ровят в сметта, но не допускат да ги приближиш. Най-често виждам Рижия, техния посредник, натоварен с кутии или найлонови пликове с продукти, от време на време се появява и Зезет, слабоватото момиче с белега на веждата. Миналата вечер две хлапета понечиха да продават лавандула пред църковната порта, но Рейно ги прогони. Опитах се да ги извикам, но бяха твърде предпазливи, изгледаха ме с особено враждебно вцепенение, после се спуснаха надолу по хълма към „Les Marauds“.

Толкова бях погълната от плановете си и украсата на витрината, че загубих представа за времето. Анук приготви сандвичи за приятелите си, след което цялата тумба се понесе обратно към реката. Пуснах си радио и докато работех, си подпявах, като внимателно подреждах шоколадите на пирамидки. Вълшебната планина се разтваря, за да разкрие мимолетна смайваща гледка към цял куп съкровища: многоцветни купчини захарни кристали, карамелени плодове и сладкиши, искрящи като скъпоценни камъни. Зад всичко това, скрити от светлината зад маскирана полица, лежат стоките, които вървят най-много. Ще трябва да се залавям с работата около великденските лакомства почти веднага, като се има предвид надеждата за допълнителна клиентела. Хубавото е, че в прохладното мазе на къщата има достатъчно складова площ. Ще трябва да поръчам кутии за подаръци, панделки, целофанена хартия и украшения. Вниманието ми бе приковано изцяло върху това, което вършех, та изобщо не чух кога Арманд е влязла.

— Е, добър ден — поздрави тя дръпнато, както си й е навикът. — Наминах да пробвам още някой от шоколадовите ти специалитети, ама както виждам, си заета.

Измъкнах се внимателно от витрината.

— Не, разбира се, че не съм — побързах да кажа. — Очаквах те. Освен това почти свърших, пък и гърбът така ме върти.

— Ами ако не е проблем… — днес се държеше някак по-различно. В гласа й се долавяха остри нотки, преднамерено нехайство, прикриващо крайна напрегнатост. Носеше черна сламена шапка, поръбена с панделка, беше облякла палто — също черно, — което ми се видя ново.

— Много си шик днес.

От устата й се понесе скрибуцащ смях.

— Мога да ти кажа, че от бая време не съм чувала за себе си подобно нещо — рече, забождайки пръст в един от високите столове на бара. — Как мислиш, дали ще успея да се възкатеря, без да си счупя крак?

— Ще ти донеса стол от кухнята — предложих веднага, но възрастната дама ме възпря с авторитетен жест.

— Глупости! — огледа мястото. — На младини бях като катерица — повдигна дългата си пола, отдолу се показаха тежки ботуши и безформени сиви чорапи. — Катерех се най-вече по дърветата. Избирах си някой клон и замерях със съчки минувачите долу. Ха! — доволно изсумтяване в мига, в който се покачи на стола, като се подпираше върху плота. Изпод черната й пола внезапно се завъртя вихрена алена спирала.

Арманд се изпъчи на стола, изглеждаше нелепо доволна от себе си. Внимателно приглади полата си върху ярката фуста. — Бельо от червена коприна — поясни, уловила погледа ми. — Сигурно ме мислиш за дърта глупачка, ама на мен си ми харесва. Толкоз години изкарах в траур, вече си мисля, че всеки път, когато благоприличието позволява да облека цветна дрешка, някой опъва петалата. Почти се бях отказала да нося каквото и да било друго, освен черно. — В погледа й напираше смях. — Бельото обаче, е, то е друга работа. — Сниши заговорнически глас: — Пощенска пратка от Париж. Струваше ми цяло състояние. — Залюля се през беззвучен смях на високата си стойка. — Е, та какво стана с онзи шоколад?

Направих й го силен и черен, а предвид диабета й добавих най-малкото възможно количество захар, което ми се стори прилично.

Арманд забеляза колебанието ми и заби обвинителен пръст в чашата.

— Никакво дозиране! — заповяда ми. — Ще се черпим. Шоколадови сладки, от ония захаросани близалки, всичко. Не си и помисляй да се държиш с мен като другите, сякаш нямам достатъчно мозък в главата. Да ти изглеждам ненормална?