Джоан Харис - Шоколад

Тъкмо бяхме изкачили хълма, когато усетих присъствие край себе си. Беше Жозефин Муска, този път без палто, но увила главата си с шал, който закриваше половината й лице. В здрача ми се видя бледа, съкрушена.

— Бягай в къщи, Анук, чакай ме там.

Малката ме изгледа с любопитство, после се обърна и покорно затича нагоре по хълма, шушлякът плющеше яростно на гърба й.

— Чух какво направи — гласът й беше дрезгав и тих. — Излезе заради случилото се с хората от реката.

Кимнах.

— Разбира се.

— Пол-Мари беше бесен — строгата забележка в гласа й излъчваше почти преклонение. — Трябваше да чуеш какви ги наприказва.

Засмях се.

— За щастие на мен не ми се налага да слушам каквото и да е, казано от Пол-Мари — отвърнах спокойно.

— Вече няма да мога да разговарям с теб. Според него ми влияеш зле — пауза, докато ме изгледа с нервно любопитство. — Той не иска да имам приятели — добави.

— Струва ми се, че информацията за това какво иска Пол-Мари, ми е малко излишна — прекъснах я учтиво. — Всъщност той с нищо не задържа интереса ми. Докато ти… — докоснах я лекичко по ръката. — С теб ми е доста любопитно да общувам.

Тя се изчерви и извърна поглед, сякаш очакваше, че някой я дебне в тъмното.

— Ти не разбираш — промълви.

— Напротив — докоснах внимателно шала, закриващ лицето й. — Защо носиш това? — въпросът ми я изненада. — Няма ли да ми кажеш?

Погледна ме с надежда и ужас. Поклати глава. Дръпнах лекичко шала.

— Хубава си — казах, щом той се свлече надолу. — Можеш да бъдеш и красива.

Точно под долната й устна имаше пресен белег, синкав на гаснещата светлина. Отвори уста, готова да изстреля дежурната си лъжа. Прекъснах я.

— Не е вярно.

— Откъде знаеш? — гласът й бе станал резлив. — Дори не съм казала…

— Не е необходимо.

Тишина. Сред бумтенето на тъпана над реката се вмъкнаха звуци на флейта. Когато най-сетне проговори отново, гласът й бе натежал от омраза към самата себе си.

— Глупаво е, нали? — очите й се бяха свили на тънички сърпове. — Никога не го обвинявам. Никога. Понякога дори забравям какво се е случило в действителност — пое си дълбоко въздух, сякаш гмурец, който се готви за слизане под вода. — Блъсване във врати. Падане по стълби. Стъпване накриво — звучеше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Усещах как истерията бълбука под повърхността на думите й. — Предразположена към злополуки — такава съм била. Предразположена към злополуки.

— За какво беше този път? — подхвърлих внимателно. — Заради хората от реката ли?

Кимна.

— Те нямаше да сторят никому нищо лошо. Исках да ги обслужа — за секунда гласът й се извиси до пронизителен фалцет. — Не разбирам защо съм длъжна да играя по свирката на оная кучка Клермон! О, трябва да се държим един за друг — изимитира я подигравателно. — За благото на обществото. В името на нашите деца, мадам Муска — поуспокои се, пое си рязко дъх. — А иначе дори не ме поздравява. Не би ме заплюла даже! — въздъхна дълбоко, с усилие потисна гневния си изблик. — Все тая Каро: Каро това, Каро онова. Виждал съм го как я гледа в църквата. „Защо не си като Каро Клермон?“ Този път заваляше с пиянския глас на мъжа си. Успя да докара дори маниерите му, повдигането на брадичката, наперената походка, агресивната стойка. — „Пред нея изглеждаш като трътлеста крава. Тя има стил. Класа. Прекрасен син, който се справя чудесно в училище. А какво имаш ти, а?“

— Жозефин.

Обърна се и ме погледна стреснато.

— Съжалявам. За момент забравих къде…

— Знам — усетих как яростта бълбука във вените ми.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, задето стоя при него толкова години — думите се ронеха вяло от устата й, очите й помътняха, изпълнени с отвращение.

— Не те мисля за глупачка.

Не ме чу.

— Вярно, такава съм си. Глупава и слаба. Не го обичам, не си спомням изобщо да съм го обичала някога. Но като си помисля да го напусна… — замлъкна, не знаеше как да продължи. — Да го напусна наистина — повтори тихо и отнесено. — Не, няма смисъл — отново вдигна поглед към мен. Лицето й бе станало непроницаемо. Край. — Поради тази причина не мога повече да говоря с теб — рече след миг примирено, отчаяно. — Не мога да те оставя да гадаеш, заслужаваш повече от това. Но така се налага.

— Не — възразих. — Не се налага.

— Напротив — яростен, ожесточен отпор срещу възможността да я утеша. — Нима не виждаш? Аз не струвам пукната пара. Крада. Вече те излъгах веднъж. Крада разни неща. Правя го непрекъснато!