Джоан Харис - Шоколад

— Мисълта ми е, че майка ми невинаги може да прецени какво е най-доброто за нея.

Отново бе взела нещата под контрол, усмивката й бе лакирана точно колкото косата й.

— Този магазин например.

Кимнах с глава, за да я насърча да продължи.

— Майка ми е диабетичка — обясни Каролин. — Докторът неведнъж я е предупреждавал да избягва захарта. Не иска и да чуе. Не приема лечението му. — Погледна сина си някак тържествуващо. — Кажете ми, мадам Роше, нима това е нормално? Нима е нормално да се държи така човек? — гласът й отново изби на фалцет, стана пронизителен и сприхав. Явно се чувстваше неловко. Погледна си часовника.

— Маман, закъснявам — тонът му бе безстрастен и учтив. Към мен: — Извинете ме, мадам, време е да тръгвам за училище.

— Заповядай, опитай моите специални бонбони. За сметка на заведението — подадох му един бонбон, увит в целофан.

— Синът ми не яде шоколад — гласът на Каролин бе станал рязък. — Той е хиперактивен. Болезнено. Знае, че не е полезно за него.

Погледнах момчето. Не ми се виждаше нито болен, нито хиперактивен, само отегчен и малко смутен.

— Много мисли за теб. Баба ти. Защо не наминеш за мъничко да я видиш някой от близките дни. Тя е сред постоянните ми клиенти.

Умните очи за миг блеснаха изпод дългия кестеняв бретон.

— Може — в гласа му нямаше особен ентусиазъм.

— Синът ми няма време да виси из сладкарници и магазини — изстреля надменно Каролин. — Той е умно дете. Знае какво дължи на родителите си — в думите й трептеше заплаха, гарнирана със самодоволни нотки на увереност. Обърна се да излиза покрай Люк, който вече бе на прага, чантата се люлееше в ръката му.

— Люк — гласът ми бе тих, настойчив. Обърна се, някак неохотно. Преди да разбера какво правя, се бях протегнала към него, прониквах зад безизразното лице и виждах… виждах…

— Хареса ли ти Рембо? — заговорих, без да мисля, главата ми се изпълни с образи.

В следващия момент от лицето му струеше чувство за вина.

— Моля?

— Рембо. Беше ти подарила негова стихосбирка за рождения ден, нали?

— М-да — отговорът едва се чу. Умните му сребристозелени очи подириха моите. Видях как леко кимва с глава, сякаш иска да ме предупреди. — Но н-не съм я чел — каза по-високо. — Н-не об-бичам поезия — книга с разръфани краища, прилежно скрита на дъното на дрешника. Момче, което пламенно повтаря омайващите слова. Моля те, ела, прошепвам наум. Моля те, заради Арманд.

Нещо в погледа му трепна.

— Трябва да вървя.

Каролин го чакаше нетърпеливо на вратата.

— Моля те, вземи ги — подадох му малко пакетче бонбони. Това момче има тайни. Усещам как напират да изскочат. Бързо, като внимава да стои встрани от погледа на майка си, взима пакета и се усмихва. Може и да съм си въобразила, но ми се счу, че промълви нещо на излизане.

— Кажи й, че ще дойда — прошепна, — докато маман е на фризьор — и изчезна.

Когато същия ден по-късно Арманд влезе в магазина, й казах, че са идвали. Тя поклати глава и се затресе от смях, когато й предадох разговора ни с Каролин.

— Ха-ха-ха! — притаена в хлътналия фотьойл, с чаша мока в деликатната си хватка, приличаше повече отвсякога на спаружена кукла. — Бедната ми Каро. Не обича да й се напомня, а? — блажено отпи от питието си. — Докъде само е стигнала, а? — запита сама себе си с известно раздразнение. — Да казва на теб какво мога и какво не мога да правя. Диабетичка съм била, значи? Нейният доктор иска всички ни да изкара диабетици — изсумтя: — Е, аз обаче още дишам, нали така? Внимавам за здравето си. Това обаче не им е достатъчно. Искат да държат нещата в свои ръце — поклати глава: — Горкото момче. Заеква, забеляза ли?

Кимнах.

— Майка му е виновна — Арманд свъси чело: — Ако го беше оставила на мира… ама не. Все да го поправя. Все да го влачи със себе си. Все да го изкарва по-зле, отколкото е. Все му имало нещо — въздъхна с отвращение: — Нищо му няма на детето, нищо, което един нормален начин на живот да не може да излекува — заключи накрая категорично. — Поне веднъж да можеше да потича на воля, без да се притеснява какво ще стане, ако падне. Поне веднъж да се почувства свободен. Да диша.

Възразих, че е нормално една майка да се чувства отговорна за децата си, да иска да ги предпази.

Арманд ме погледна с един от онези свои подигравателни погледи.

— Така ли му казваш? По същия начин имелът се опитва да предпази ябълката — изкикоти се. — Някога имах ябълкови дървета в градината си. Имелът ги погълна всичките, едно по едно. Коварно малко растенийце, на вид не е кой знае какво, с красиви плодчета, няма си собствена сила, но, Господи! Толкова е нападателен! — отново отпи от чашата си. — И отравя всичко, до което се докосне — кимна с убеденост: — Като моята Каро. Тя е същата.