Джоан Харис - Шоколад

Стрелнах я с поглед. Единствена тя от цялото село изпитва удоволствие да ми припомня неща, за които е по-добре никой да не се сеща. Хрумвало ми е, че когато умре, ще отнесе тези спомени в гроба. Тази мисъл някак ме радва.

— На теб може да ти харесва идеята в „Les Marauds“ да живеят скитници — скастрих я аз, — но другите хора, сред които и дъщеря ти, разбират, че прекрачат ли веднъж прага ти…

Арманд избухна в смях.

— Дори в приказките си е станала като теб. Реди амвонни клишета и националистки баналности. Аз пък не виждам какво лошо могат да причинят тези хора. Защо да се вдигаме на кръстоносен поход, за да ги прогоним, като те така или иначе скоро сами ще си отидат?

Свих рамене.

— Ти очевидно не желаеш да разбереш същността на проблема — отвърнах кратко.

— Е, аз вече казах на ей онзи, дето му викат Рижия — леко махване с ръка към мъжа на палубата на черната лодка, — казах му, че той и неговите приятели са добре дошли тук и могат да останат толкова, колкото им е нужно, за да оправят мотора на лодката и да си набавят провизии — погледна ме лукаво и победоносно. — Така че не можеш да твърдиш, че са нарушители. Те са тук, пред моята къща, с моята благословия — на последната дума натърти особено отчетливо, сякаш за да ме подразни. — Това важи и за техните приятели, когато дойдат — удостои ме с още един предизвикателен поглед. — Всичките им приятели.

Е, трябваше да го очаквам. Би го направила дори само за да ме подразни. Харесва й славата, която това й спечелва — да се знае, че като най-стария жител на селото има известни права. Няма смисъл да споря с нея, mon pere . Това вече го знаем. На нея спорът й доставя същото удоволствие като контакта с тези хора, техните разкази, живота им. Не е чудно, че вече знае имената им. Няма да й доставя удоволствието да ме види да се моля. Не, ще подходя по друг начин.

От разговора си с нея научих поне едно: ще дойдат и други. Колко? Ще почакаме и ще видим. Но всичко е така, както се опасявах. Днес лодките са три. Колко още да очакваме утре?

На път за насам се отбих при Клермон. Той ще разнесе мълвата. Очаквам някаква съпротива — Арманд все още има приятели, може би ще се наложи да убеждавам Нарсис. Но като цяло разчитам на съдействие. Все още съм фигура в обществения живот на Ланскене. Хората се съобразяват с мнението ми. Говорих и с Муска. Той се среща с доста хора в кафенето си. Председател е на селския съвет. Здравомислещ човек въпреки недостатъците си, усърден богомолец. И ако се наложи да се пипа със здрава ръка — разбира се, всички ненавиждаме насилието, но с хора като тези не можем да проиграваме шансовете си, — е, тогава съм сигурен, че Муска ще застане на моя страна.

Арманд го нарече кръстоносен поход. Искаше да прозвучи като обида, знам, но дори и така… Изпитах порив на въодушевление пред предстоящия сблъсък. Възможно ли е това да е задачата, за която ме е избрал Господ?

Ето защо дойдох в Ланскене, mon pere . За да се боря за хората си. Да ги избавям от изкушенията. И когато Виан Роше прозре силата на Църквата — моето влияние върху всяка душа в тази общност, — тя ще разбере, че е загубила. На каквото и да се надява, каквито и амбиции да има. Ще разбере, че не може да остане тук. Че не може да подхване битка, която да се надява да й донесе победа.

И аз ще ликувам.

Каролин Клермон се отби веднага след службата, придружена от сина си — височко момче с бледо, безстрастно лице и отпусната на раменете чанта. Каролин носеше тесте жълти картички, написани на ръка.

Посрещнах ги с усмивка. Магазинът бе почти празен — обикновено първите от постоянните ми клиенти се появяват към девет, а бе още осем и половина. На бара седеше само Анук с наполовина изпита купа мляко и pain au chocolat 39 39 Шоколадова кифла (фр.). — Б.пр. пред себе си. Тя хвърли дружески поглед на момчето, махна му небрежно за поздрав с кифлата и продължи да се храни.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Каролин огледа помещението. В очите й проблясваха завист и неодобрение. Момчето бе забило поглед пред себе си, но забелязах, че едва се сдържа да не извърне очи към Анук. Имаше учтив и посърнал вид, умни и непроницаеми очи, скрити под увисналия бретон.

— Всъщност да — гласът й политна лек и преднамерено жизнерадостен, усмивката й бе тръпчива и сладникава като глазура. Побиха ме тръпки. — Разпространявам това — показа ми картичките — и се чудех дали не бихте се съгласила да изложите една от тях на витрината си — протегна ръка към мен. — Другите вече го направиха — додаде, сякаш това можеше да повлияе на решението ми.