Джоан Харис - Шоколад

Дали това е съмнение, mon pere ? Тази тишина вътре в мен, неспособността да се моля, да се пречистя, да усетя ширение… нима аз съм виновен? Оглеждам църквата, моя живот, и се опитвам да открия в себе си любов към нея. Любов като твоята към статуите, към свети Жером с нащърбения нос, усмихнатата Дева, Жана Д’Арк със знамето й, свети Франциск 35 35 Покровител на животните. — Б.пр. с нарисуваните гълъби. Лично аз не обичам птиците. Разбирам, че може би е грях спрямо името ми, но това е извън мен. Крясъкът, мръсотията им, дори на входа на църквата, варосаните стени, набраздени със зеленикавите следи от изпражненията им — врявата, която вдигат по време на проповед. Отрових плъховете, плъзнали из това свято място и гризящи светите одежди. Дали не е редно да отровя и гълъбите, които опорочават службата ми? Опитах, mon pere , но никакъв резултат. Може би свети Франциск ги пази.

Де да можех да съм по-достоен човек. Липсата на достойнство у мен ме плаши, моята интелигентност, далеч надвишаваща тази на енориашите ми, само подчертава слабостта, крехкостта на съда, който Господ е избрал за свой слуга. Нима това е моята съдба? Мечтаех за по-велики неща, за жертви, за мъченичества. Вместо това прахосвам време в недостойни за мен, в недостойни за теб страхове и безпокойства.

Моят грях е моята маловажност, mon pere . Това е причината Господ да е безмълвен в дома Си. Знам го, но нямам представа как да излекувам това зло. Наложих си още по-строг пост, като реших да го продължа дори в дните, когато е позволен отдих. Днес например излях неделното си питие в хортензиите и определено почувствах как това повдигна духа ми. Засега водата и кафето ще са единствената добавка към храната ми. Кафето ще пия черно и без захар, за да подчертая горчивия му вкус. Обядът ми днес се състоеше от салата от моркови с маслини — корените и дребните плодове на пустошта. Вярно, чувствам се леко замаян, но усещането не е неприятно. При мисълта, че дори от лишенията си изпитвам удоволствие, усещам как в тялото ми се забива жилото на вината. Заричам се умишлено да стъпя на пътеката на изкушенията. Ще стоя пет минути пред витрината на пекарната и ще гледам пилетата на грил. Ако Арно се опита да ме изкуши, още по-добре. Във всеки случай би трябвало да е затворил за постите.

Колкото до Виан Роше… през последните няколко дена почти не съм се сещал за нея. Минавам покрай магазина й, отвърнал лице встрани. Търговията й потръгна, независимо от сезона и от възмущението на здравомислещите жители на Ланскене. Обяснявам си го с факта, че подобен род сладкарница е нещо ново тук. Но всяко чудо за три дни. Нашите енориаши едва свързват двата края и без да прахосват парите си в магазин, който определено би подхождал повече на голям град.

„La Celeste Praline“. Дори името звучи непристойно. Ще взема автобуса до Ажен, ще отида в агенцията за недвижими имоти и ще се оплача. Първо на първо, изобщо не биваше да й позволяват да сключи тази сделка. Централното местоположение на магазина предполага неговия просперитет, насърчава изкушението. Епископът би трябвало да бъде уведомен. Може би той щеше да успее да окаже влияние, с каквото аз не разполагам. Още днес ще му пиша. Понякога я срещам на улицата. Носи жълт шлифер на зелени маргаритки, детска дреха, но по отношение на дължината изглежда неприлична за една жена. Не покрива косата си дори когато вали, блести и лъскавее като кожа на тюлен. Щом се пъхне под сенника, я изстисква, увивайки я като дълго въже. Там често вече я чакат хора, застанали на сушина, за да се предпазят от неизбежния дъжд и втренчили очи във витрината на магазина. Снабдила се е с електрическа печка, поставена достатъчно близо до щанда, предназначена да създава уют, без да топли толкова, че да унищожи стоката й. Като се прибавят високите столове и стъклените cloches 36 36 Камбани (фр.). — Б.пр. , пълни с пасти и пайове, сребърните буркани с шоколад върху плочите за притопляне, мястото заприличва повече на кафене, отколкото на магазин. Има дни, когато вътре се събират по десетина и повече души. Едни стоят прави, други са се подпрели на облицования плот и разговарят. В неделя и сряда следобед миризмата на печени сладки изпълва влажния въздух. Тя застава подпряна на външната врата, оцапана в брашно до лактите, и подхвърля дръзки забележки на минувачите. Удивен съм колко много хора познава вече — на мен ми бяха необходими шест месеца, за да науча имената на енориашите си. И като че ли винаги е готова да зададе въпрос, да изкаже мнение върху някаква страна от живота им, от проблемите им. Артритът на Поату. Синът на Ламбер, дето отиде войник. Нарсис и безценните му орхидеи. Дори знае името на кучето на Дюплеси. О, каква лисица е тя. Невъзможно е да не я забележи човек. А след това си длъжен да отговориш, защото иначе ще изглеждаш като грубиян. Дори аз, дори аз трябва да й се усмихвам и да я поздравявам, макар вътрешно да кипя. Дъщеря й ще стане точно като нея, обикаля „Les Marauds“ с цяла банда по-големи от нея момчета и момичета. Повечето са на по осем-девет години, а са се привързали към нея като към по-малка сестра, тя им е като талисман. Винаги са заедно, тичат, крещят, разперват ръце като бомбардировачи и стрелят един срещу друг, пеят, свиркат, сред тях е и Жан Дру, въпреки загрижеността на майка си. Тя се опита да му забрани веднъж-дваж пъти, но с всеки изминал ден той става все по-опърничав и войнствен, бяга през прозореца на стаята си, когато тя го заключва вътре. Но аз си имам по-сериозни грижи, mon pere , от непристойното поведение на някакви си необуздани хлапетии. Днес, докато минавах през „Les Marauds“ преди литургията, видях вързана на единия бряг на Тан къща лодка, от онези, които ние с теб толкова добре познаваме. Пълна развалина, боядисана в зелено, ала цялата олющена, с тъничък комин, бълващ отровен черен дим, с набръчкан покрив, същия като на мукавените бараки в марсилските bidonvilles 37 37 Квартали от бараки (фр.). — Б.пр. . Двамата с теб знаем какво означава това. Какво следва. Първите пролетни глухарчета подават глави изпод влажната земя край пътя. Всяка година се опитват, нахлуват по реката откъм градовете и пристанищата или още по-лошо, от още по-далеч, от Алжир и Мароко. Търсят работа. Място, където да се установят, да се размножават… Тази сутрин произнесох проповед срещу тях, но знам, че въпреки това някои от енориашите ми, сред които и Нарсис, ще ги приемат с отворени обятия, само и само за да са срещу мен. Тези скитници! За тях няма нищо ценно и свято. Цигани, живеещи по реката, разпространители на болести, крадци, лъжци, убийци, когато могат. Допуснем ли ги сред нас, ще разрушат всичко, което сме градили, mon pere . Край с нашата просветителска дейност. Хлапетата им ще играят с нашите, докато всичко, което сме направили за своето бъдеще, бъде съсипано. Ще отнемат разума на децата ни. Ще ги научат на омраза и неуважение към Църквата. На мързел и заобикаляне на отговорностите. На престъпления и пристрастеност към наркотиците. Нима вече забравиха какво се случи онова лято? Нима са толкова глупави, та да повярват, че това няма да стане пак?