Джоан Харис - Шоколад

— Момчето ли?

— Люк, така се казва. Внукът ми. Ще стане на четиринайсет през април. Може да си го мяркала по площада.

Спомням си го смътно — безцветен, твърде изряден в изгладените си платнени панталони и сако от туид, хладни сиви очи под провиснал перчем. Кимам.

— Писах го за свой наследник — продължава Арманд. — Половин милион франка. За временно попечителство до осемнайсетия му рожден ден — свива рамене: — Не се срещаме — добавя кратко. — Каро не дава.

— Виждала съм ги заедно.

Сега вече си спомням: момчето е подхванало майка си подръка, докато отиват към църквата. Единствен той от всички деца в Ланскене не си е купувал лакомства от „La Praline“, макар да ми се струва, че съм го засичала да поглежда към витрината веднъж-дваж.

— За последно дойде да ме види, когато беше на десет — гласът на Арманд стана необичайно монотонен. — За него това сигурно са сто години — допи си шоколада и шумно върна чашата на плота. — Спомням си, че беше на рождения му ден. Подарих му книга със стихотворения на Рембо. Беше много… мил — в гласа й се усещаше горчивина. — След това, разбира се, съм го виждала няколко пъти на улицата. Не мога да се оплача.

— Защо не му се обадиш? — попитах от любопитство. — Да го изведеш на разходка, да поговорите, да го опознаеш?

Арманд поклати глава.

— С Каро не си говорим — изведнъж стана раздразнителна. Илюзията за младост се бе стопила заедно с усмивката й и изведнъж ми се стори стъписващо възрастна. — Тя се срамува от мен. Един Господ знае какви ги дрънка пред момчето — поклати глава. — Не. Твърде късно е. Разбирам го по израза на лицето му, по този любезен поглед, по милите, лишени от смисъл изречения, с които са пълни коледните му картички. Какви обноски само — засмя се горчиво. — Какво учтиво, добре възпитано момче.

Обърна се към мен и ми се усмихна ведро, кокетно.

— Само да знаех с какво се занимава, какво чете, кои са му любимите отбори, приятелите му, как се справя в училище. Ако знаех това…

— Ако?

— Можех да се преструвам… — за миг си помислих, че ще се разплаче. После замълча, усилие, мобилизиране на силите. — Знаеш ли, бих опитала още някой от шоколадовите ти специалитети. Ще ми предложиш ли нещо друго? — проява на ненужна храброст, но ми достави повече удоволствие от всякога. Фактът, че въпреки цялото си окаяно състояние може да се прави на боец, намекът за напереност в движенията й, когато подпира лакти върху бара и отпива.

— Содом и Гомор през сламка. Ммммм. Мисля, че току-що умрях и се понесох към рая. Поне дотам, докъдето ще ме пуснат.

— Мога да понауча това-онова за Люк, ако искаш. И да ти кажа.

Арманд обмисли предложението ми в мълчание. Усещах как ме наблюдава под спуснатите клепачи. Изпитателно. Най-сетне проговори.

— Всички момчета обичат сладкиши, нали? — гласът й беше небрежен. Съгласих се с твърдението й. — Предполагам, че приятелите му идват тук?

Казах й, че не съм съвсем сигурна кои са му приятелите, но че повечето деца се отбиват редовно.

— Може пак да дойда. Харесва ми шоколадът ти, въпреки че столовете ти са ужасни. Може дори да ти стана редовен клиент.

— За мен ще е удоволствие.

Още една пауза. Разбирам, че Арманд Воазен прави нещата по свой си начин, когато тя реши, не приема да бъде пришпорвана или съветвана. Оставям я да си помисли.

— Ето, заповядай — решението е взето. Бързо залепва на бара банкнота от сто франка.

— Но…

— Ако го видиш, предложи му кутия от каквото си хареса. Не му казвай, че е подарък от мен.

Вземам парите.

— И не позволявай на майка му да те съсипе. Повече от сигурна съм, че вече се е заела с въпроса и разпространява клюките и брътвежите си. Единственото ми дете, а да стане една от Сестрите на спасението на Рейно — очичките й се превръщат в мънички, изпълнени със злоба цепки, облите й бузи се набръчкват дълбоко. — Вече са тръгнали слухове за теб. Знаеш какви. Това, че общуваш с мен, ще влоши допълнително нещата.

Засмивам се.

— Все ще се справя някак си.

Поглежда ме с внезапно напрежение, закачливата нотка е изчезнала от гласа й.

— В теб има нещо — проронва. — Нещо познато. Едва ли сме се виждали преди онзи път в „Les Marauds“, нали?

Лисабон, Париж, Флоренция, Рим. Толкова много хора. Толкова много пресичащи се линии на живота, препокриващи се една друга, насочвани от пощурелите нишки на нашите маршрути. Но не мисля, че сме се срещали.

— И миризмата. Нещо като горене, миризмата на лятна мълния десет секунди след като е ударила земята. Ухание на летни бури и царевични полета в дъжда — лицето й е унесено, очите й търсят моите. — Така е, нали? Това, което казвам, е вярно? Какво си ти?