Джоан Харис - Шоколад

— Люси, виждаш ли онзи мъж на площада? С червената риза? Кой е?

Момиченцето ме изгледа изпод вежди. Най-много си пада по бели шоколадови мишлета; пет за десет франка. Пускам няколко допълнително в хартиения пакет.

— Познаваш го, нали?

Кима.

— Мосю Муска. От кафенето.

Знам мястото — бозава дупка в края на „Avenue des Francs Bourgeois“. Шест-седем железни маси на паважа, избелял оранжев сенник. Над входа се мъдри древна табелка: „Cafe de la Republique“. Стиснала пакета със сладкиши, малката понечва да си върви, сеща се нещо, обръща се.

— Никога няма да познаеш неговите — казва. — Той изобщо няма любими.

— Не ми се вярва — усмихвам се. — Всеки си има предпочитания. Дори мосю Муска.

Люси се замисля за миг.

— Може би най-много обича онези, които взема от другиго — изстрелва направо. В следващия миг я няма, плъзнала се е като вълна покрай витрината. — Кажи на Анук, че след училище ще играем в „Les Marauds“!

— Ще й кажа.

„Les Marauds“. Какво ли ги привлича там. Реката с нейните кафяви, вонящи брегове. Тесните улички, потънали в боклук. Оазис за децата. Скривалища, плоски камъни, прехвърчащи над блатистата вода. Споделени тайни, дървени мечове, щитове ревенови листа. Битки сред къпиновите джунгли, тунели, изследователи, скитащи кучета, мълви, откраднати съкровища… Предишния ден Анук си дойде от училище с променена походка. Беше нарисувала картина, която искаше да ми покаже.

— Това съм аз — червен гащеризон, най-отгоре надраскана черна коса. — Чехълчо. — Заекът е кацнал на рамото й като папагал, ушите му са щръкнали. — И Жано. — Момчето е в зелено, едната му ръка е протегната. И двете деца са засмени. Явно майките — дори майките, които работят в училището — не се допускат в „Les Marauds“. Пластилиновата фигурка още си стои край леглото й, рисунката закача на стената над нея.

— Чехълчо ми каза какво да правя — прегръща го небрежно. На тази светлина го виждам почти ясно, прилича на мустакато дете. От време на време си повтарям, че не бива да насърчавам тези нейни фантазии. Но не мога да понеса мисълта, че ще й натрапя подобна самота. Може би ако останем тук, Чехълчо сам ще отстъпи пред други, по-реални контакти.

— Радвам се, че успя да си запазиш приятелството — целувам я по къдравата главица. — Питай Жано дали не иска някой от следващите дни да намине към нас, за да ни помогне да опразним витрината. Може да поканиш и другите си приятели.

— Шоколадовата къщичка? — очите й блестят като слънчица във вода. — Йес! — понася се през помещението с внезапна енергичност, почти се блъска в един висок стол, заобикаля невидима преграда с гигантски подскок, след което се втурва нагоре по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. — Изпреварих те, Чехълчо! — трясък на врата. — Бам-бам!

Внезапно ме пронизва сладостна любов към нея, сварва ме неподготвена, както винаги. Малкото ми пътешествениче. Вечно е в движение, никога не мирясва.

Доливам си шоколад, в следващия миг чувам пантите на вратата да проскърцват и се обръщам. Изненадвам го неподготвен — изпитателен поглед, вдигната брадичка, ръбести рамене, релефни вени върху голите, лъщящи ръце. В следващия миг се усмихва. Стиснати устни, никаква топлота.

— Мосю Муска, струва ми се? — питам се какво ли иска. Изглежда толкова не на място. Свед ниско глава, оглежда с бърз поглед щанда. Очите му изпадат от лицето ми, тръгват надолу към гърдите; веднъж, втори път.

— Какво искаше? — има приятен глас, но говори със силен акцент. Поклаща глава, сякаш невярващо. — Какво, по дяволите, може да търси тя на подобно място? — посочва поднос със захаросани бадеми по петдесет франка пакета. — Нещо такова, а? — обръща се към мен с разперени ръце. — Сватби и кръщенета. Каква работа може да има тя със сватби и кръщенета? — отново се усмихва. Този път подкупващо, опитва се да ме спечели, но не успява. — Какво си купи?

— Предполагам питате за Жозефин.

— Жена ми — придава на думите странна интонация, някаква монотонна завършеност. — Такива са жените. Човек се скапва от бачкане, за да спечели някой лев и да свърже двата края, а какво получава в замяна, а? Прахосват всичко за… — още един жест към редиците шоколадови съкровища, нанизите от марципанени плодове, сребриста хартия, копринени цветя. — Какво беше? Подарък? — в гласа му има подозрителност. — Подарък за кого? За себе си? — изсмива се набързо, сякаш самата мисъл буди смях.

Не разбирам какво му влиза в работата. Но в поведението му усещам агресивност, около очите му и в жестикулиращите му ръце виждам нервност, затова предпочитам да подходя предпазливо. Не заради мен — през дългите години, прекарани с майка ми, съм се научила да се грижа за себе си, — заради нея. Преди да мога да го предотвратя, от него се отделя някакъв образ, който хвръква към мен; кърваво кокалче, обвито в дим. Свивам юмруци под щанда. Не искам да виждам нищо от този човек.