Джоан Харис - Шоколад

Жозефин ми хвърля подозрителен поглед, после, понеже не долавя злонамереност в гласа ми, се поотпуска.

— Приятно е — сръбва от шоколада си. — Наистина е вкусно.

— Сама го приготвям. От шоколадова смес, но преди да се прибави мазнината, от която се сгъстява. Преди много векове ацтеките са пиели шоколад точно по същия начин.

Още един бърз, подозрителен поглед.

— Благодаря за подаръка — отронва най-накрая. — Шоколадови бадеми. Любимите ми — след това изстрелва на един дъх с отчаяна, тромава припряност: — Никога не вземам нарочно. Хората говорят. Знам. Но аз не съм крадла. Всичко е заради тях — в тона й вече има презрение, устата й угасва в ярост и самоомраза. — Оная кучка Клермон и целия й антураж. Лъжкини.

Отново ме поглежда, почти предизвикателно.

— Чувам, че не ходиш на църква — додава със същия остър, изцъклен гласец. — Ще те прогонят от тук, както правят с всеки, който не им е по вкуса. Ще видиш. Всичко това — неясен, пресеклив жест към лавиците, кутиите, витрината с pieces montrees, 30 30 Изложени стоки (фр.). — Б.пр. — никое от тези неща няма да ти помогне. Чух ги да говорят. Чух какво казват.

— Аз също — наливам и на себе си чаша шоколад от сребърния чайник. Къс, натурален, като еспресо, слагам и лъжичка, за да го разбъркам. Гласът ми звучи меко: — Но не е нужно да ги слушам — пауза, глътка. — Ти също не си длъжна.

Жозефин се засмя.

Помежду ни увисна тишината. Пет секунди. Десет.

— Казват, че си вещица — пак тази дума. Вдига предизвикателно глава: — Вярно ли е?

Вдигам рамене, отпивам.

— Кой го казва?

— Жолин Дру. Каролин Клермон. Църковните сподвижнички на отец Рейно. Чух ги да говорят пред „Сен Жером“. Дъщеря ти разказваше на другите деца. Нещо за духове — в гласа й трептеше любопитство и една отчетлива, неохотна враждебност, която не можах да си обясня. — За духове! — възкликна тя.

Проследих мъглявия контур на димната спирала, виеща се над жълтеникавото гърло на чашата ми.

— Мислех, че тези хора не те интересуват.

— Любопитна съм.

Пак онази предизвикателност, сякаш се страхува да не би някой да я хареса.

— Освен това онзи ден говори с Арманд. Никой не говори с Арманд. Освен мен.

Арманд Воазен. Възрастната дама от „Les Marauds“.

— Харесвам я — отвърнах простичко. — Защо да не говоря с нея?

Жозефин стисна юмруци върху плота. Изглеждаше развълнувана, гласът й проскърца като пропукано от студ стъкло.

— Защото е луда, затова! — размаха пръсти покрай слепоочието си с неопределен жест. — Луда, луда, луда! — сниши глас: — Чуй какво ще ти кажа. Ланскене се разделя от една граница — плъзна върху плота възлест пръст, — прекрачиш ли я, откажеш ли да ходиш на изповед, не проявяваш ли уважение към съпруга си, не му ли готвиш първо, второ и трето и не седиш ли край огнището, унесена в благопристойни мисли, докато го чакаш да се прибере, нямаш ли деца… не носиш ли китки на погребенията на приятелите си… не чистиш ли гостната с прахосмукачка… не… садиш ли… цветя! — лицето й беше пламнало от усилието. Яростта й бушуваше с неудържима мощ. — … тогава значи си луд! — и се изплю. — Луд си, откачен, хората… говорят… за… теб зад гърба ти… и… и… и…

Избухна в сълзи, агонията постепенно освободи лицето й. Видях как погледът й отлита през прозореца зад мен, но отражението във витрината препречваше гледката. Сякаш над нея се бе спуснал някакъв похлупак. Безучастна, иронична, отчаяна.

— Съжалявам. Поувлякох се — допи питието си. — Не биваше да говоря с теб. Ти също. И без друго нещата вече са достатъчно зле.

— Арманд ли ти го каза? — попитах внимателно.

— Трябва да си вървя — свитите й юмруци се забиха в гръдната кост все така скришом, явно й беше нещо като тик. — Трябва да вървя — на лицето й отново се изписа уплаха, устата й увисна и се разтегли в неестествена усмивка, изглеждаше почти като ненормална.

И въпреки това изпълнената с ярост, измъчена жена, която само преди миг бе говорила с мен, далеч не бе луда. Какво — кого — бе видяла, та бе започнала да реагира по този начин? Щом напусна „La Praline“, навела глава във въображаемата буря, застанах до прозореца и я изпратих с поглед. Никой не я приближаваше. Като че ли никой не смееше да погледне след нея. И тогава забелязах Рейно, застанал под свода на църковната порта. До него стоеше плешив мъж, когото не познавах. И двамата бяха втренчили очи във витрината на „La Praline“.

Рейно? Възможно ли е той да е източникът на страха й? Усетих жилка на раздразнение при мисълта, че може би той е човекът, настроил Жозефин срещу мен. Но когато преди малко спомена името му, ми се стори изпълнена с пренебрежение към него, не със страх. Онзи до него беше по-нисък, но здравеняк. Карирана риза с навити ръкави, разкриващи червендалести ръце, мънички интелектуални очилца, странно противоречащи на плътните, масивни черти. Около него витаеше някакво неясно враждебно излъчване. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че всъщност съм го виждала. Да хвърля на тълпата лакомства, маскиран с бяла брада и червена роба. На карнавала. Дядо Коледа, който играеше ролята си така, сякаш се надява да извади някому окото. В същия миг пред витрината ми се спряха група хлапета и не успях да видя повече. Все пак ми мина през главата, че вече знам защо Жозефин изхвърча от магазина тъй припряно.