Джоан Харис - Шоколад

— Сигурно е станало някакво недоразумение. Поканих Жозефин на чаша шоколад. Като приятелка.

— О! — за момент си помислям, че съм го сварила неподготвен. После отново се чува лаещият му смях. Сега вече звучи почти като истински, сякаш се забавлява. Има и нюанс на презрение. — Искате Жозефин да стане ваша приятелка? — същият изпитателен поглед. Чувствам, че ни сравнява, горещите му очи отскачат към гърдите ми зад плота. Когато отново проговаря, гласът му е омекнал, придобил е напевните нотки на нещо, което явно мисли, че звучи съблазнително. — Вие сте нова в града, нали?

Кимам.

— Може да се видим някой път, нали разбирате, да се поопознаем.

— Може — звуча възможно най-небрежно. — Може да поканите и жена си — добавям монотонно.

Времето пулсира. Той ме поглежда пак, този път в погледа му трепти преценка и скрито подозрение.

— Не ви е казала нещо, нали?

— Какво по-точно? — безстрастно.

Енергично разтърсване на главата.

— Нищо. Нищо. Тя си говори, това е. При нея всичко е говорене. Не че прави нещо, ама, а? Иди ми — дойди ми — пак онзи пристъп на лишен от веселост смях. — Скоро сама ще го разберете — добавя с кисело задоволство.

Измърморвам нещо неангажиращо. След което импулсивно взимам малък пакет шоколадови бадеми изпод щанда и му ги подавам.

— Дали мога да ви помоля да предадете това на Жозефин — питам ведро. — Исках лично да й ги връча, но забравих.

Той ме поглежда, без да помръдне.

— Да й ги предам! — повтаря.

— От мен. За сметка на заведението — стрелвам го с най-подкупващата си усмивка: — Подарък.

Устните му се разтягат в усмивка. Поема шоколадите, подредени в красива сребриста кесийка.

— Ще се погрижа да ги получи — отвръща и напъхва пакетчето в джоба на дочените си панталони.

— Тези са й любимите.

— Няма да стигнете далеч, ако продължавате да раздавате стоката си — снизходително ме поглежда той. — До месец ще сте разорена — същият суров, алчен поглед, сякаш аз самата съм шоколад, който няма търпение да разопакова.

— Ще видим — проронвам учтиво и го изпращам с поглед, докато излиза от магазина и се насочва към дома си, отпуснал рамене, един истински Джеймс Дийн. Дори не изчака да се скрие от погледа ми; за да извади подаръка на Жозефин и да отвори пакета. Може би е предполагал, че ще го наблюдавам. Едно, две, три, ръката му се приближаваше до устата с вяла ритмичност и още преди да е прекосил площада, съдържанието на сребристата кесийка вече бе унищожено и опаковката смачкана в ръбатия му юмрук. Представих си го как се нахвърля върху шоколада като лакомо псе, което бърза да излапа яденето в своята паница, за да се насочи по-късно към нечия друга. На минаване покрай фурната хвърли опаковката в кошчето отпред, но не уцели, смачканата топка отскочи от ръба и падна на паважа. Продължи надолу покрай църквата и по „Avenue des Francs Bourgeois“, като нито веднъж не погледна назад, при удара на тежките му ботуши в паважа изпод краката му изскачаха искри.

Снощи пак сви студ. Ветропоказателят на „Сен Жером“ цяла нощ се въртя смутено и нерешително, ръждясалите му поставки скърцаха влудяващо, сякаш отправяха предупреждение към всеки неканен гост. Утрото дойде, потопено в тъй гъста мъгла, че дори църковната кула, стърчаща на двайсетина крачки от вратата на магазина, изглеждаше далечна и призрачна; камбана, оповестяваща началото на литургията, отекваше глухо във ватирания захарен памук на въздуха, докато неколцината богомолци с вдигнати срещу сутрешната влага яки приближаваха към църквата, където се надяваха да получат опрощение на греховете си.

Анук си изпи млякото и аз я опаковах в червеното й палто, като въпреки негодуванията й нахлузих на главата й пухкава шапка.

— Няма ли да закусиш?

Тръсна отривисто глава и грабна една ябълка от купата на плота.

— А целувката ми? — това се бе превърнало в наш сутрешен ритуал.

Плъзгайки дяволито ръчички около шията ми, тя ме облизва влажно, отскача встрани със смях, дава ми въздушна целувка от вратата и изскача на площада. Аз си избърсвам лицето, като се преструвам на ужасно отвратена. Тя се кикоти доволно, изплезва остро езиче към мен, изчуруликва „Обичам те!“ и потъва като алено флагче в мъглата, чантата се влачи зад гърба й. Знам, че само след трийсет секунди пухкавата шапка ще бъде запратена в чантата при учебниците, тетрадките и другите нежелани вещи, свързващи я със света на възрастните. За миг отново зървам Чехълчо, който подскача след нея. Припряно прогонвам с ръка натрапилия ми се образ. Внезапно чувство на самота от загубата — как ще изкарам цял ден без нея? С мъка потискам порива да я извикам обратно.