Джоан Харис - Шоколад

Пак тази дума.

Засмива се с пълно гърло и протяга ръка към моята. Кожата й е студена, листо, не плът. Обръща дланта ми нагоре.

— Знаех си! — пръстът й проследява линията на живота, на сърцето. — Знаех си от мига, в който те видях! — после казва на себе си, свела глава, с толкова тих глас, че го усещам като полъх над ръката ми. — Знаех си. Знаех си. Но никога не съм си мислела, че ще те срещна тук, в този град — остър, подозрителен поглед нагоре.

— Рейно знае ли?

— Не съм сигурна — така си беше; нямах представа за какво говори. Но аз също го усещах; аромата на променящи се ветрове, онова усещане за откровение. Далечен мирис на огън и озон. Скърцане на отдавна неизползвани инструменти, адската машина на синхронността. Или може би Жозефин е права, че Арманд не е с всичкия си. Та нали можа да види Чехълчо.

— Не допускай Рейно да разбере — каза след малко с блясък в безумните си, енергични очи. — Знаеш кой е той, нали?

Поглеждам я ококорено. Сигурно съм си въобразила думите й. Или може би сънищата ни са се пресекли за кратко, в някоя от онези нощи, когато сме бягали.

— Той е Черния призрак.

Рейно. Като лоша карта. Отново и отново. Смях в крилете.

Доста след като сложих Анук да спи, хвърлих картите на майка ми за пръв път след смъртта й. Държа ги в една кутия от санталово дърво, целите напоени, попили спомените за нея. За миг почти понечих да ги върна обратно, без да съм ги наредила, смутена от внезапно нахлулите спомени, към които ме върна техният аромат. Ню Йорк, колички за хотдог, от които се вдига пара. „Cafe de la Paix“ с безупречните му сервитьори. Монахиня, ядяща сладолед пред катедралата „Notre-Dame“. Хотелски стаи за по една нощ, сърдити портиери, подозрителни gendarmes 34 34 Стражари (фр.). — Б.пр. , любопитни туристи. И над всичко сянката на Онова, на неуловимото нещо, от което избягахме.

Аз не съм майка ми. Не съм беглец. При все това необходимостта да видя, да узная, е тъй неудържима, че установявам, че съм ги извадила от кутията и съм ги подредила, почти както го правеше тя, край леглото. Бърз поглед назад, за да се уверя, че Анук спи. Не искам да усети безпокойството ми. След това започвам да разбърквам, да сека, разбърквам, сека, докато излязат четири карти.

Десетка, смърт. Тройка, смърт. Двойка, смърт. Колесницата. Смърт. Свещеникът. Кулата. Колесницата. Смърт.

Картите са на майка ми. Това няма нищо общо с мен, казвам си, макар че никак не е трудно да позная Отшелника. Но Кулата? Колесницата? Смъртта?

Картата на Смъртта, заговорва гласът на майка ми в мен, невинаги вещае физическа смърт на някого. Тя може да означава край на определен начин на живот. Промяна. Обръщане на ветровете. Дали е възможно да е имала предвид това?

Не вярвам в предсказанията. Не и както вярваше тя, като начин да опишеш случайните графики на траекториите ни. Не като извинение за бездействието, като опора, когато нещата от лоши станат още по-лоши, осмисляне на вътрешния хаос. Чувам гласа й, звучи ми както някога на кораба, силата й се е превърнала в безапелационна упоритост, духът й в гаснещо отчаяние.

Ами Дисниленд? Какво ще кажеш? Кейовете на Флорида? „Евърглейдс“? Има толкова много за разглеждане в Новия свят, толкова много, за колкото още не сме и започнали да мечтаем. Това ли е, как мислиш? Това ли казват картите?

Оттогава насетне Смъртта започна да се появява във всяка карта, Смъртта и Черния призрак, който бе придобил същото значение. Избягахме му, но той ни последва, затворен в кутия от санталово дърво.

Като противоотрова започнах да чета Юнг и Херман Хесе, запознах се с колективното несъзнателно. Пророчеството е начин да кажем на себе си нещо, което вече знаем. От което се страхуваме. Не съществуват демони, а съвкупност от архетипи, общи за всяка цивилизация. Страх от загубата — Смърт. Страх от промяната на местоположението — Кулата. Страх от прехода — Колесницата.

И въпреки това майка умря.

Върнах внимателно картите в уханната кутия. Довиждане, майко. Тук нашето пътешествие приключва. Спираме тук, за да застанем лице в лице с онова, което ни носят ветровете. Никога повече няма да гледам на карти.

Благослови ме, отче, защото съгреших. Знам, че ме чуваш, mon pere , и на никого другиго не бих се изповядал. Определено няма да е на епископа, оградил се на сигурно място в далечната си епархия в Бордо. А църквата изглежда тъй пуста. Чувствам се глупаво долу пред олтара, вдигнал поглед към Господа наш, в неговата вина и агония — златното покритие е изгубило блясъка си от дима на свещите и тъмният филм Му придава тайнствен и загадъчен вид, — и молитвата, която някога бе за мен такова благословение, източник на радост, сега е тежест, вик в полите на безрадостна планина, застрашаваща да ме помете с лавина.