Джоан Харис - Шоколад

Днес следобед слязох до реката. Към първата лодка се бяха присъединили още две, една червена и една черна. Дъждът беше спрял и между двете нови лодки бе опънат простор, на който висяха детски дрехи. На палубата на черната лодка седеше мъж, с гръб към мен, и ловеше риба. Дълга рижа коса, привързана с някакъв парцал, голи ръце, татуирани чак до раменете с къна. Стоях, загледан в лодките, удивлявайки се на окаяния им вид и на предизвикателната мизерия, която излъчваха. Какво добро правят тези хора за себе си? Ние сме просперираща страна. Европейска сила. За тези хора би трябвало да има работа, полезна работа, прилични жилища. Тогава защо предпочитат да живеят по този начин, без корен, потънали в мизерия? Нима са толкова мързеливи? Рижавият на палубата на черната лодка разтвори два пръста към мен и продължи заниманията си.

— Не можете да останете тук — провикнах се към реката. — Това е частна собственост, трябва да се преместите.

Откъм лодките се чуха смях и подигравки. Усетих гневни пулсации в слепоочията си, но запазих спокойствие.

— Можете да поговорите с мен. Аз съм свещеник. Все ще намерим някакво решение.

На прозорците и вратите на трите лодки се бяха показали няколко лица. Преброих четири деца, млада жена с бебе и трима-четирима възрастни, обвити в онази сива безцветност, характерна за всички като тях, лицата им остри и подозрителни. Забелязах как всички поглеждат Рижия в очакване на реакция. Аз също се обърнах към него.

— Ей, ти!

Цялото му тяло се бе превърнало в слух и подигравателна заинтересованост.

— Защо не дойдеш да поговорим? Ще мога да ти обясня всичко по-добре, ако не се налага да крещя през половината река.

— Обяснявай отдалеч — рече онзи. Говореше с толкова силен марсилски акцент, че едва му разбирах. — Чувам те съвсем добре — хората му из другите лодки се смушкаха един друг и се закискаха. Изчаках търпеливо да утихнат.

— Това е частна собственост. Опасявам се, че не можете да останете тук. Наблизо живеят хора — посочих крайбрежните къщи по продължение на „Avenue des Marais“ 38 38 Улицата край блатата (фр.). — Б.пр. . Вярно, повечето от тях са изоставени, влагата и запуснатостта са ги превърнали в развалини, но в някои все още живеят хора.

Рижия ме изгледа изпод вежди.

— И тук живеят хора — рече той, посочвайки лодките.

— Разбирам, но все пак…

Не изчака да довърша.

— Спокойно. Няма да останем задълго — гласът му звучеше окончателно. — Трябва само да направим някои поправки, да се запасим с провизии. Няма как да го свършим посред сушата. Ще останем около две седмици, може би три. Ще ни изтърпиш ли за толкова, а?

— Вероятно някое по-голямо село… — усетих как цял настръхвам, разгневен от високомерието му, но запазих спокойствие. — Някой град като Ажен може би…

— Забрави. От там идваме.

Категоричен отговор.

Разбира се. В Ажен не търпят скитниците. Ако и ние в Ланскене разполагахме с полиция…

— Имам проблем с мотора. Ръся масло от километри надолу по реката. Трябва да го оправя, преди да продължа.

Разтворих рамене.

— Едва ли ще намериш каквото търсиш точно тук.

— Е, всеки има право на мнение — звучеше небрежно, дори като че се забавляваше. Една от по-старите жени изкряка. — Дори свещениците — нов взрив от смях. Запазих достойнство. Тези хора не заслужават моя гняв.

Обърнах се да си вървя.

— Виж ти, виж, мосю кюре — гласът дойде точно иззад мен и без да ща, извърнах глава. Арманд Воазен ме посрещна с ухилена физиономия. — Май сме нервнички, а? — изсъска злобно. — Така и би трябвало. Тук не си на собствена територия, нали? Каква ни е задачката тоя път? Да превъзпитаваме езичниците?

— Мадам — въпреки наглостта й я поздравих учтиво. — Надявам се сте в добро здраве.

— О, нима? — в черните й очи искреше смях. — Бях останала с впечатлението, че с нетърпение очакваш да отслужиш последна служба над мен.

— Нищо подобно, мадам — държах се хладно и с достойнство.

— Добре. Защото старата овца не възнамерява да се върне в стадото. За теб обаче това е твърде грубо. Спомням си, майка ти казваше…

Срязах я по-остро, отколкото възнамерявах.

— Опасявам се, че нямам време за приказки днес, мадам. Трябва да оправим нещата с тези хора — жест към циганите, — преди да са излезли извън контрол. Длъжен съм да защитавам интересите на паството си.

— Какъв само си станал — въздух под налягане — вяло изкоментира Арманд. — Интересите на паството си. Спомням си, когато беше още малко момче и играеше на индианци из „Les Marauds“. На какво те научиха в града, освен на надутост и високомерие?