Джоан Харис - Шоколад

Следобед дойде Гийом. Отби се само за малко, бързал за пощальона, да си получи вестниците. Той е страстен читател на филмови списания, макар никога да не е ходил на кино. Всяка седмица получава цял пакет: „Видео“, „Сине-клуб“, „Телерама“ и „Филм еспрес“. Притежава единствената сателитна чиния в селото. В неугледната му къщурка се мъдри огромен телевизор и записващо видео „Тошиба“, монтирано на стената над цял шкаф с видеокасети. Забелязах, че пак носи Чарли на ръце, кучето изглеждаше апатично и отпуснато в прегръдката на господаря си. Сегиз-тогиз Гийом го погалваше по главата с познатия жест, изразяващ едновременно привързаност и чувство за обреченост.

— Как е? — попитах най-сетне.

— О, има и хубави дни — отвърна Гийом. — В него има още много живот — и двамата продължиха по пътя си, дребничкият чевръст човечец, стиснал тъжното си кафяво куче така, сякаш от това зависи животът му.

Малко по-късно край витрината мина Жозефин Муска, но не се отби. Останах леко разочарована, понеже се надявах отново да поговорим, но тя само ме стрелна с безумния си поглед и забърза нататък, напъхала ръце дълбоко в джобовете си. Забелязах, че лицето й е подпухнало, а очите й са като цепки: може би за да се предпази от неприятния ситен дъждец. Вървеше със стиснати устни, увила главата си с плътен бозав шал — като превръзка. Повиках я, но не ми отвърна, само ускори още повече крачка, сякаш бягаше от грозяща я опасност.

Свих рамене и я оставих на мира. За тези неща е нужно време. Понякога цял живот не стига.

Все пак по-късно, когато Анук бе отишла да играе в „Les Marauds“ и бях затворила за деня, се улових да се разхождам по „Avenue des Francs Bourgeois“ в посока „Cafe de la Republique“. Мърлява мрачна дупка, замъглени прозорци с неизменния надпис specialite dujour 41 41 Специалитет на деня (фр.). — Б.пр. а отгоре надвиснал захабен сенник, който още повече затъмняваше и без друго оскъдната светлина. Покрай кръглите маси вътре се пъчат няколко заглъхнали музикални машини. Неколцината посетители обсъждат вяло злободневни грижи над вечните demis и cafes-creme 42 42 Къси кафета и кафета със сметана (фр.). — Б.пр. . Всичко е пропито с тежката миризма на храна, приготвяна в микровълнова печка. Във въздуха се стеле гъста пелена от цигарен дим, макар на пръв поглед никой да не пуши. Забелязах една от жълтите картички на Каролин Клермон, поставена на видно място край отворената врата. Над нея опушено разпятие.

Хвърлих колеблив поглед вътре и влязох.

Муска беше зад бара. Разтегли устни. Погледът му опипа тялото ми. Скришом се плъзна надолу към краката, върна се нагоре към гърдите — бам-бам!… Очите му заблестяха като циферблати на монетен автомат. Подпря се на кранчето за наливно, масивната му ръка трепна.

— Какво да бъде?

— Cafe-cognac, моля.

Беше ми поднесено в малка кафява чашка с две увити бучки захар. Занесох го на масата до прозореца. Неколцина възрастни мъже, единият с Legion d’honneur 43 43 Орден „Почетен легион“. — Б.пр. на разръфания ревер, ме изгледаха подозрително.

— Искаш ли компания? — ухили се мазно Муска иззад бара. — Нещо ми се виждаш малко… самотна, така си седиш тука сам-самичка.

— Не, благодаря — отвърнах учтиво. — Всъщност надявах се да се видя с Жозефин. Тук ли е?

Онзи ме изгледа кисело, доброто му настроение мигом се изпари.

— А, да, сърдечната ти дружка — гласът му прозвуча студено и недружелюбно. — Е, изпусна я. Тъкмо се качи да си полегне. Пак нейните отвратителни главоболия — започна да лъска една чаша с настървение. — По цял следобед кръстосва магазините, а като дойде проклетата вечер, се тръшва на леглото.

— Добре ли е?

Той ме погледна.

— Разбира се, че е добре — сопнато: — Че какво да й е? Ако Нейно госпожино проклетство благоволяваше от време на време да си надига тлъстия дирник, можеше дори да сколасваме да въртим бизнеса — напъха парцала в чашата и изсумтя от усилието. — Искам да кажа — махна многозначително с ръка, — нали разбираш, само се огледай наоколо — погледна ме, сякаш се канеше да каже още нещо, после погледът му се плъзна покрай мен към вратата. — А! — явно се обръщаше към някой извън моето полезрение. — Не чувате ли бе, хора? Затворено е!

Дочух мъжки глас, който изломоти нещо неясно в отговор. Муска разтегли устни в широка усмивка, в която нямаше нито капчица искреност.

— Неграмотни ли сте, идиоти такива! — протегна се иззад бара да покаже двойната жълта картичка, която вече бях забелязала край вратата. — Дим да ви няма, пръждосвайте се!