Джоан Харис - Шоколад

Протегнах се да видя какво става. На входа бяха застанали колебливо петима души, двама мъже и три жени. Не ги познавах, не бяха забележими с нищо, освен с излъчването на непогрешима другост. Закърпените панталони, грубите ботуши, избелелите тениски, които ги белязваха като чужденци, аутсайдери. Как само ми е познат този момент. Някога и мен ме гледаха така. Мъжът, чийто глас бях чула, бе червенокос, прихванал косата си със зелена лента, която минаваше през средата на челото му. Имаше живи, предпазливи очи. Спазваше недвусмислено неутрален тон.

— Не сме дошли да продаваме. Искаме само да си купим по бира и малко кафе. Няма да създаваме никакви проблеми.

Муска го изгледа надменно.

— Вече ви казах, затворено е.

Една от жените, раздърпана слабовата девойка с белег на веждата, стисна червенокосия за ръката.

— Няма смисъл, Риж. Хайде да…

— Чакай малко — онзи нетърпеливо я отблъсна от себе си. — Не разбирам. Дамата, дето беше тука само преди минутка… жена ти… тя щеше…

— Майната и на жена ми! — изруга Муска на висок глас. — Тя не може да си намери задника с две ръце и джобно фенерче! Над вратата е написано моето име и ви казвам… че е… затворено! — беше излязъл три крачки пред бара, препречил прага, вдигнал ръце на хълбоците. Приличаше на горилест гангстер от мафиотски филм. Забелязах жълтеникавия цвят на кокалчетата, впити в колана му, чух свистенето на дъха му. Цялото му тяло кипеше от ярост.

— Така — по лицето на Рижия не можеше да се прочете нищо. Бавно обиколи с враждебен поглед малцината посетители. — Затворено значи — още едно кръгче из кафенето. Очите ни се срещнаха за миг. — Затворено е за нас — заключи тихо.

— Не си бил толкова тъп, колкото изглеждаш — изсъска Муска тържествуващо и заядливо. — Последния път ни дойде до гуша от измет като вас. Сега тая няма да я бъде!

— Хубаво — Рижия се обърна да си върви.

Муска го изпрати, пристъпвайки сковано зад него, сякаш куче, подушило наближаваща битка.

Заобиколих го, без да кажа нито дума, като оставих недопитото си кафе на масата. Предполагам не е очаквал да му оставя бакшиш.

Настигнах циганите на средата на „Avenue des Francs Bourgeois“. Пак беше започнало да ръми. Петимата вървяха с жалък и мрачен вид. От това място се виждаха лодките им, хвърлили котва край „Les Marauds“, вече десетина, не, по-скоро два пъти по толкова, цяла флотилия зелено-жълти-синьо-бяло-червени корабчета, някои развели знамена от подгизнало пране, други изрисувани с арабски нощи, вълшебни килимчета и вариации на еднорози, които се отразяваха в мръснозелената вода.

— Съжалявам за случилото се — подвикнах им. — Тук, в Ланскене су Тан, хората не са особено гостоприемни.

Рижия ме изгледа с безстрастен, изпитателен поглед.

— Казвам се Виан. Държа шоколадовия бутик срещу църквата. „La Celeste Praline“.

Продължаваше да ме гледа с очакване. В предпазливото му, безизразно лице разпознах себе си. Прииска ми се да му кажа, да споделя с всички тях, че разбирам тази ярост, това унижение, че съм изпитвала същото, че не са само те. Но наред с това познавах и гордостта им, безсмисленото упорство, което не угасва дори след като всичко останало е изтляло. Последното нещо, от което имаха нужда, знам го от опит, бе съчувствие.

— Защо не наминете утре? — подметнах небрежно. — Бира не предлагам, но мисля, че кафето ми ще ви хареса.

Той ме изгледа студено, явно си мислеше, че им се подигравам.

— Елате, моля ви — настоях аз. — За мен ще е удоволствие да ви почерпя с по чаша кафе и парче сладкиш. Всички вас.

Слабоватото девойче хвърли поглед към приятелите си и сви рамене. Рижия отвърна на погледа й.

— Може би — гласът му не обещаваше нищо.

— Имаме доста натоварена програма — изчурулика наперено девойчето.

Усмихнах се.

— Може пък да намерите пролука — не се отказах аз.

— Може би — повтори той със същия изпитателен, изпълнен с подозрение поглед.

Останах загледана в тях, докато се отдалечаваха към „Les Marauds“. Видях Анук да тича нагоре по хълма, червеният й шушляк се ветрееше като крила на екзотична птица.

— Маман, маман! Виж, лодките!

Останахме да им се полюбуваме — плоските ладии, високите къщи лодки с вълнисти покриви, кюнците, фреските, разноцветните знамена, изрисуваните буфери срещу сблъсък и корабокрушение, малките барки, въдичарските такъми, кошовете за раци, оставени на влажния бряг за през нощта, опърпаните чадъри, надвиснали над палубите, огньовете в железни варели край реката. Във въздуха витаеше миризма на горящо дърво, бензин и пържена риба, до ушите ни достигаха далечни звуци, идещи оттатък реката — някакъв саксофон бе подел призрачна напевна мелодия, като тих вопъл. Посред реката успях да различа самотната фигура на Рижия, седнал на палубата на черната си къща лодка. Той видя, че го гледам, и вдигна ръка за поздрав. Махнах му в отговор. Докато стигнем у дома, вече бе почти тъмно. Към саксофона се бе присъединил и тъпан, чиито звуци отекваха монотонно надолу по реката. Минах покрай „Cafe de la Republique“, без да погледна вътре.