Джоан Харис - Шоколад

Впивам в нея хладен поглед.

— Мисля, че много добре знаете какво имам предвид.

Същият учтив въпросителен поглед.

— „Фестивал на шоколада. Всички са поканени.“ — гневът ми се надига като кипнало мляко, става неконтролируем. За момент се чувствам силен, зареден от неговата мощ. Забождам в нея обвинителен пръст. — Не си мислете, че не съм се досетил за какво всъщност става въпрос.

— Нека отгатна — гласът й е мек, заинтригуван. — Сигурно го възприемате като атака, насочена лично към вас. Съзнателен опит за подкопаване устоите на католическата църква — кикот, който прозвучава изненадващо остро. — Господ забранява в магазин за шоколадови изделия да се продават великденски яйца по Великден — в тона й се долавя колебание, граничещо със страх, макар да не съм сигурен от какво.

Червенокосият ме гледа свирепо. След миг тя идва на себе и искрицата страх, която ми се стори, че мярнах в очите й, е угаснала в хладнокръвното й изражение.

— Сигурна съм, че тук има място и за двама ни — изрича безстрастно. — Сигурен ли сте, че не желаете да изпиете един шоколад? Бих могла да ви обясня моето…

Тръсвам гневно глава като куче, нападнато от оси. Това нейно спокойствие ме вбесява, в главата ми нещо започва да жужи, усещам как краката ми се подкосяват, цялото помещение се завърта около мен. Кадифеният аромат на шоколад е влудяващ. За момент сетивата ми са неестествено изострени. Усещам парфюма й, лек дъх на лавандула, топлото тръпчиво ухание на кожата й. От червенокосия й приятел зад нея ме лъхва мирис на блатата, мускусна миризма на машинно масло, пот и боя.

— Не… не… — какъв кошмар, забравих си мисълта. Предполагам съм искал да кажа нещо за уважението, за обществото… За това как трябва да се държим един за друг и да вървим заедно напред, за справедливостта, благородството, морала. Вместо това отворих уста за глътка въздух, всичко се въртеше пред очите ми. — Бих искал… — не мога да се отърва от мисълта, че тя предизвиква всичко това, че съзнателно разбърква нишките на сетивата ми, протяга пръсти към мислите ми.

Навежда се напред, престорено загрижена, уханието й ме връхлита с нова сила.

— Добре ли сте? — гласът й достига до мен като от огромно разстояние. — Мосю Рейно, добре ли сте?

Изтласквам я настрани с треперещи ръце.

— Нищо ми няма — най-сетне успявам да си отворя устата. — Просто… неразположение. Нищо ми няма. Желая ви… — отправям се слепешката към изхода. Висящата от рамката на вратата червена кесийка ме докосва по лицето — поредното от нейните суеверия — и не мога да се отърва от абсурдната мисъл, че тази глупава вещ е виновникът за неразположението ми. Билки и кокали, съшити заедно и увесени там, за да хвърлят в смут съзнанието ми. Дотътрям се до улицата и отварям широко уста за глътка въздух. Веднага щом дъждът докосва лицето ми, всичко си идва на мястото, но продължавам да вървя. Вървя.

Вървях, докато стигнах при теб, pere . Сърцето ми щеше да се пръсне, лицето ми е плувнало в пот, но най-сетне се чувствам освободен от присъствието й. Това ли изпита ти, mon pere , тогава, в старата сграда на съда? Това ли е лицето на изкушението?

Глухарчетата са плъпнали навсякъде, горчивите им листа пробиват чернозема, белите им корени се врязват надълбоко, захапват безмилостно. Скоро ще цъфнат. Ще се прибера у дома покрай реката, pere , за да огледам малкия плаващ град, който продължава да нараства, да се разпростира по водите на прииждащата Тан. От последната ни среща насам дойдоха още лодки, сега реката буквално е застлана с тях. Човек спокойно може да върви по повърхността й.

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

Към това ли се стреми тя? Да събере на едно място всички тези хора, да организира пиршество на доволството? Колко се борихме да изкореним останките от езически традиции, pere , колко проповеди произнесохме, как ги ласкаехме. Яйцето, заекът, все още живите символи на устойчивите корени на езичеството, показани такива, каквито са. За известно време бяхме чисти. Но сега, когато тя е тук, пречистването трябва да започне наново. Сега усилието ще е още по-голямо. А моето паство, глупавите ми, доверчиви енориаши, които тръгват след нея, слушат я… Арманд Воазен. Жюлиен Нарсис. Гийом Дюплеси. Жозефин Муска. Жорж Клермон. Те ще чуят имената си в утрешната проповед, наред с имената на всички, които отвориха ушите си за нея. Фестивалът на шоколада е само частица от това отвратително цяло, така ще им кажа. Сприятеляването с речните цигани. Съзнателното отхвърляне на нашите традиции и обичаи. Влиянието, което оказва върху децата ни. Всички белези, така ще им кажа, всички белези на коварния резултат от нейното присъствие сред нас.