Джоан Харис - Шоколад

— О! — наблюдаваше ме дистанцирано и изумено, сякаш очакваше всеки миг да ми поникнат бивни. — А мога ли да попитам, ако не е много нахално, вие в какво вярвате?

Пътешествия с летящи килимчета, руни, Али Баба и виденията на Светата Майка, астрални пътувания и бъдещето в утайка от вино…

Флорида? Дисниленд? „Евърглейдс“? Какво ще кажеш, cherie? Как ти се струва, а?

Буда. Пътуването на Фродо в Мордор. Преосъществяването на религиозното тайнство. Дороти и Тото. Мартенският заек. Извънземни. Нещото в килера. Възкресението и Животът, разкрити от една карта… В един или друг момент от живота си съм вярвала във всяко от тези неща. Или поне съм се преструвала. Или съм се преструвала, че не им вярвам.

Както искаш, майко. Щом това ще те зарадва.

А сега? В какво вярвам сега?

— Вярвам, че единственото важно нещо на света е да си щастлив.

Щастие. Просто като чаша шоколад или сложно като сърцето. Тръпчиво. Сладко. Живо.

Следобед дойде Жозефин. Анук се върна от училище, но почти веднага изхвърча към „Les Marauds“, увита плътно в червения си шушляк и след категорични инструкции да се прибере моментално, ако завали. Въздухът ухае на прясно отсечено дърво, ароматът се снишава над улиците и игриво погалва кьошетата. Жозефин се появи в закопчано до горе палто, с червена барета и нов червен шал, подгонен от вятъра. Влезе с решителна крачка и за миг видях в нея удивително красива жена с румени бузи и насълзени от студа очи. Илюзията бързо отлетя и тя отново стана себе си, с безмилостно впити в джобовете юмруци и сведена глава, сякаш готова да се нахвърли срещу незнаен нападател. Свали си баретата и от долу изпадна топка рошава коса, челото й лумна в ален белег. Изглеждаше едновременно еуфорична и ужасена.

— Направих го — обяви дръзко, — направих го, Виан.

За една непоносима секунда бях сигурна, че ще последва самопризнание за убийството на съпруга й. Изглеждаше точно така, в погледа й блестеше нещо диво и отчаяно, лицето й бе разкривено, сякаш бе вкусила възкисел плод. Страхът струеше от нея на горещи и студени тласъци.

— Напуснах Пол. Най-сетне се реших.

Очите й режеха като нож. За пръв път, откакто я познавах, бе такава, каквато вероятно е била преди тези десет години съвместен живот с Пол, през които той я беше превърнал в днешното плахо и невзрачно създание. Бе почти обезумяла от страх, но под лудостта долових една решителност и уравновесеност, от която тръпки ме побиха.

— Той знае ли? — попитах, докато поемах палтото й. Джобовете бяха тежки, но ми се стори, че този път не са натъпкани с бижута.

Жозефин поклати глава.

— Мисли, че съм на пазар — каза, останала без дъх. — Свършихме полуготовите пици. Изпрати ме да заредя — усмихна се почти по детински закачливо. — Взех част от оборота. Държи го в метална кутия под бара. Деветстотин франка — под палтото беше с червен пуловер и черна плисирана пола. За пръв път я виждах да носи нещо различно от дънки. Погледна часовника си.

— Едно еспресо, моля, и голям пакет бадеми — сложи парите на масата. — Имам достатъчно време до тръгването на автобуса.

— Автобус ли? — изявлението й ме стресна. — Какъв автобус?

— Първо за Ажен — изгледа ме дръпнато, готова да реагира. — После не знам. Може би Марсилия. Колкото се може по-надалеч от него — в погледа й прочетох подозрение и изненада. — Не ми казвай, че не бива да го правя, Виан. Нали ти беше тази, която ме насърчи. Сама не бих и помислила за такова нещо, но ти ми подхвърли идеята.

— Знам, но…

Думите й прозвучаха като обвинение.

— Ти ми каза, че съм свободна.

Така си беше. Свободна да избяга, свободна да си тръгне, само защото така й е казала някаква непозната, политнала като развързан балон на вятъра. Страхът изведнъж впи ледени пръсти в сърцето ми. Нима това е цената на моето оставане? Да изпратя Жозефин на ветровете вместо мен? И какъв избор й бях дала?

— Ти имаше дом, Жозефин.

Думите с мъка се отрониха от устата ми, в очертанията на нейното лице се настани лицето на майка ми. Да зареже сигурността си, за да натрупа опит, да хвърли поглед към океана… а после? Вятърът винаги ни връща на едно и също място. Нюйоркско такси. Мрачна уличка. Кучешки студ.

— Не можеш просто така да зарежеш всичко. Повярвай ми.

— И в Ланскене не мога да остана повече — прекъсна ме тя и разбрах, че всеки момент ще избухне в плач. — Не и с него. Вече не.

— Някога и ние с Анук живеехме така. В движение. В непрестанно бягство от нещо.

Тя си има своя Черен призрак. Виждам отражението му в очите й. Той говори със смазващия глас на нетърпящ отговори авторитет, придържа се към привидно непоклатима логика и така те държи в подчинение, вледенява движенията ти, всява страх в душата ти. И ти се приисква да се освободиш от този страх, да избягаш, гонен от надежда и отчаяние, да тичаш… и най-накрая да установиш, че през цялото време си го носил в себе си като недъгаво дете. Майка постепенно се научи да го разпознава. Виждаше го зад всеки ъгъл, по ръба на всяка чаша. Усмихнатото му лице грееше от билбордове, надничаше иззад волана на бърза кола. Приближаваше се с всеки удар на сърцето.