Джоан Харис - Шоколад

— Започнеш ли веднъж да бягаш, няма спиране — не успях да сдържа яростта си. — Остани при мен. Ще се борим заедно.

Жозефин ме погледна.

— С теб ли? — Учудването й прозвуча почти комично.

— Защо не? Мога да ти предложа стая, походно легло…

Вече клатеше глава и едва се въздържах да не се нахвърля отгоре й, да я принудя да остане. Знаех, че мога да го направя.

— Поне за известно време, докато се устроиш по-добре, докато си намериш работа…

Смехът й бе почти истеричен.

— Работа ли? Че какво мога да върша аз? Освен да чистя… да готвя… да изхвърлям пепелници… да наливам бири, да обръщам градината… и да чукам съпруга си всеки пе-петък вечер — започваше да губи контрол, заби юмруци в корема си.

Понечих да я хвана за ръката.

— Говоря сериозно, Жозефин. Ще си намериш нещо. Не е нужно да…

— Само да можеше да го видиш в определени моменти — пристъпът не бе отминал съвсем, думите й прелитаха като злъчни куршуми, самоомразата в гласа й трептеше с металически звън. — Гадната свиня. Тлъстият космат шопар — в следващия миг вече ревеше, звукът не бе много по-различен от пронизителния й смях. Затворила очи, притискаше с длани бузите си, сякаш уплашена да не се взриви внезапно. Изчаках. — А когато свърши, се обръща на другата страна и захърква. На сутринта се мъча — лицето й е разкривено, устата й с усилие оформя думите, — какво ли не правя… да прогоня… миризмата му от чаршафите и си мисля: какво стана с мен? Какво стана с Жозефин Боне, отличничката на училището, която мечтаеше да стане танцьорка… — извърна се рязко към мен, в гласа й бушуваха силни чувства, но се овладя. — Звучи глупаво, но преди си мислех, че сигурно има някаква грешка, че един ден ще дойде някой и ще ми каже, че това всъщност не се случва наистина, че е сънят на друга жена и че нищо от него не би могло да се случи на мен…

Хванах я за ръката. Беше студена и трепереше. Един от ноктите й бе счупен чак до живеца и в шепата й бе покапала кръв.

— Смешното е, че се опитвам да си спомня какво ли е било усещането да го обичам. Няма такъв спомен. Празно. Абсолютно нищо. Не съм забравила другите неща. Пазя абсолютно ясен спомен за първия път, когато ме удари. Човек би казал, че дори с Пол-Мари има какво да си спомням. Че има нещо, което оправдава цялата работа. Всичкото изгубено време.

Спря рязко и си погледна часовника.

— Много говорих — рече стреснато. — Ако искам да хвана автобуса, няма да имам време за шоколада.

Погледнах я.

— Избери шоколада вместо автобуса. Заведението черпи. Щеше да ти дойде по-добре чаша шампанско.

— Трябва да вървя — прекъсна ме нервно. Юмруците й започнаха да се врязват ритмично в корема. Главата й клюмна като на впрегатно животно.

— Не. Трябва да останеш. Да го посрещнеш лице в лице. Иначе никога няма да се пребориш с него.

За миг ме погледна в опит да ми възрази.

— Не мога — в думите й потрепваха отчаяни нотки. — Няма да се справя. Ще започне да говори разни неща, ще изопачи всичко…

— Тук имаш приятели — подхванах нежно. — Освен това си силна, макар още да не го осъзнаваш.

Тогава Жозефин бавно се отпусна на един от червените столове, опря чело на бара и заплака.

Оставих я. Не й казах, че всичко ще бъде наред. Не направих опит да я успокоявам. Понякога е по-добре да се оставиш на течението, да освободиш мъката. Използвах времето да отида до кухнята и много бавно да приготвя еспресото й. Докато го налея, докато капна малко коняк и поръся пяната с шоколадови стърготини, докато поставя чашите върху жълт поднос и пусна във всяка чинийка по две увити бучки захар, тя се бе успокоила.

— Защо промени решението си? — попитах, когато бяхме преполовили чашите. — При последния ни разговор беше абсолютно убедена, че никога няма да напуснеш Пол.

Сви рамене, като усърдно избягваше погледа ми.

— Да не би пак да те е удрял?

Този път не можа да скрие изненадата си. Ръката й отскочи към челото, където раната й изглеждаше озверяла, пламнала.

— Не.

— Тогава?

Очите й пак избягаха от моите. Пръстите й докоснаха чашата, сякаш да се уверят, че наистина е там.

— Нищо. Не знам. Няма нищо.

Лъже, при това непохватно. Само преди миг мислите й бяха абсолютно открити и сега несъзнателно посягам към тях. Трябва да разбера дали аз съм я накарала да го направи, дали съм упражнила насилие върху нея въпреки добрите си намерения. Сега мислите й са безформени, мъгляви. Виждам само мрак.

Би било безсмислено да я насилвам. У нея има една жилка опърничавост, която не обича да бъде притискана. Когато му дойде времето, ще ми каже. Ако иска.