Джоан Харис - Шоколад

— Та ние сме почти връстнички.

Поклати глава.

— Аз съм на хиляда години — усмивката й ми се стори едновременно мила и тъжна. — Толкова би ми се искало да бъда пътешественик. Да следвам слънцето само с един сак в ръка, да нямам никаква представа къде ще се озова на следващия ден.

— Повярвай ми, уморително е. След известно време всички места започват да си приличат.

Явно не можех съвсем да я убедя.

— Така е, говоря сериозно.

Всъщност не съвсем. Всяко място си има свое излъчване и завръщането в град, където си прекарал известно време, е като среща със стар приятел. Всъщност хората са тези, които започват да си приличат. Все същите лица изпълват градове, отстоящи на хиляди километри разстояние, все същите изражения. Безстрастният, враждебен поглед на чиновника. Любопитството в очите на селянина. Отегчените, равнодушни лица на туристите. Все същите любовници, майки, просяци, инвалиди, продавачи, бегачи, деца, полицаи, таксиджии, сводници. След известно време започва да те гони лека параноя, сякаш всичките тези хора те преследват от град в град, сменят дрехите и лицата си, но си остават все същите, уж си вършат работата, но непрекъснато държат под око нас, натрапниците. Отначало се чувстваш нещо повече от тях. Ние, пътешествениците, сме друга раса. Видели сме толкова повече неща, натрупали сме такъв огромен опит. А те се задоволяват с убийствения ритъм сън-работа-сън, гледат си градинките пред еднаквите градски къщички, сънуват си нищожните сънчета. Отнасяме се към тях с известно презрение. След това постепенно идва завистта. Първия път с почти забавно; внезапна остра болка, която отминава веднага. Жена в парка, наведена над дете в инвалидна количка, лицата и на двете озарени от нещо, което не е слънцето. После идва вторият път, третият; двама младежи на плажа, вплели ръце; групичка работнички в обедна почивка, които се заливат от смях в ръце с кафета и кроасани… малко по-късно болката е почти постоянна. Не, местата не губят своята идентичност, колкото и далеч да пътува човек. Сърцето е онова, което след известно време започва да се разпада. Лицето в хотелското огледало се замъглява сутрин, сякаш изтощено от толкова много небрежни погледи. До десет чаршафите ще бъдат изпрани, мокетът минат с прахосмукачка. Имената ни в хотелските регистри винаги са различни. Не оставяме следи зад себе си. Същински призраци, не хвърляме сянка.

От мислите ми ме изтръгна настойчиво блъскане по вратата. Жозефин се надигна и в очите й проблесна страх, юмруците й се впиха в ребрата. Всъщност очаквахме го. Вечерята, разговорът ни, преструвахме се по всички възможни начини, че всичко е наред.

— Спокойно, няма да го пусна.

Вече бе почти обезумяла от страх.

— Не искам да говоря с него. Не мога.

— Може да се наложи. Но всичко ще бъде наред. Не може да мине през стените.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не искам дори гласа да му чувам. Ти не го познаваш. Ще каже…

Запътих се към неосветената площ на магазина.

— Много добре го познавам. Каквото и да си мислиш, не е единствен. Едно от предимствата на пътуването е, че в един момент си даваш сметка, че където и да отидеш, повечето хора не са много по-различни.

— Просто мразя сцени — пророни тихо Жозефин, докато аз светвах една от лампите в магазина. — Мразя крещенето.

— Скоро всичко ще свърши — успокоих я, щом думкането по вратата се възобнови. — Анук, би ли ни направила малко шоколад.

Вратата има предпазна верига. Монтирах я веднага след идването ни, понеже съм свикнала с мерките за сигурност в града, макар тук да не бях усещала необходимост от нея до момента. На слабата светлина, идеща от магазина, виждам, че лицето на Муска е разкривено от ярост.

— Тук ли е жена ми? — заваля и вони ужасно.

— Да — няма смисъл да го увъртам. Най-добре веднага да хвърлим картите на масата и да му дадем да разбере къде му е мястото. — Опасявам се, че тя ви напусна, мосю Муска. Предложих й покрив, докато нещата се наредят. Така беше най-добре — опитвам се да говоря с неутрален, учтив глас. Познавам ги тези като него. Срещали сме хиляди от тях двете с майка. Зяпва насреща ми слисано. Веднага след което малкото разум в него надделява, той присвива очи, разперва ръце, за да покаже колко е безобиден, объркан, готов някой да го забавлява. За момент дори съзирам в него известен чар, после пристъпва към прага. Усещам лошия му дъх, в който се смесват бира, дим и гняв.

— Мадам Роше — гласът му е мек, почти умолителен. — Искам да кажеш на моята дебела крава да си обира крушите оттук на минутата, за да не се налага да я измъквам лично. А ако ти решиш да застанеш на пътя ми, кучко долна… — блъсва вратата. — Свали веригата — усмихнат е, подмамващ, яростта подпалва тялото му с някаква особена миризма, като че ли от химическа реакция. — Казах, свали проклетата верига, преди да съм я изритал! — гласът му е станал по женски писклив. Звуците отекват като квичене на разярена свиня.