Джоан Харис - Шоколад

Предадох й случилото се в колкото се може по-сдържани краски. Арманд ме слушаше внимателно.

— Само едно не мога да разбера, защо тая жена не го заряза още преди години. Баща му беше същият скапаняк. И на двамата са им развързани устите. За ръцете да не говорим — кимна жизнерадостно на Жозефин, която стоеше на прага с кана горещо мляко в ръка. — Винаги съм знаела, че един ден ще го направиш, момичето ми. Не ги оставяй да те разубедят.

Жозефин й се усмихна.

— Не се тревожи. Няма.

Откакто сме в Ланскене, никога не сме имали повече клиенти в неделя. Редовните ни посетители като Гийом, Нарсис, Арно и още неколцина не бяха много разговорливи, поздравяваха приятелски Жозефин и се държаха съвсем нормално.

Гийом цъфна към обяд заедно с Анук. В трескавостта на изминалите няколко дни не бях имала много време да разговарям с него, така че останах поразена от изумителната промяна. От невзрачния, окаян човечец нямаше и следа. Вървеше с бодра крачка, около врата му червенееше ярък шал, който му придаваше направо ослепителен вид. С крайчеца на окото си мярнах неясно кълбо в краката му. Чехълчо. Анук изтича покрай него, небрежно стиснала чантата си в ръка, и се гмурна под щанда да ме целуне.

— Маман! — прошепна в ухото ми. — Гийом си намери куче!

Той застана край вратата с пламнало лице. В краката му се мотаеше помиярче в кафяво и бяло.

— Шшт, Анук, кучето не е мое — лицето му изразяваше радост и притеснение. — Мотаеше се край „Les Marauds“. Предполагам някой е искал да се отърве от него.

Анук се зае да го храни с бучки захар.

— Рижия го намери — изчурулика тя, — чул го да скимти до реката. Така ми каза.

— Какво? Видяла си Рижия?

Анук кимна небрежно и погъделичка кучето, което се изтърколи доволно по гръб и излая весело.

— Толкова е сладичко. Ще го задържиш ли?

Гийом се усмихна с едва доловима тъга.

— Не мисля, слънчице. Нали разбираш, след Чарли…

— Но той се е загубил, няма къде другаде…

— Убеден съм, че има достатъчно добри хора, които с радост ще осигурят на такова мило създание прекрасен дом. — Гийом се наведе и нежно подръпна кученцето по ушите. — Добричкият малък приятел, толкова е жизнен.

— Как ще го кръстиш? — настоятелно.

Гийом поклати глава.

— Не мисля, че ще го задържа достатъчно дълго, за да има смисъл да го кръщавам, хубавице.

Анук ме изгледа с един от онези нейни смехотворни погледи и аз автоматично я предупредих с глава.

— Рекох си, че може би ще е добре да сложим една бележка на витрината — рече Гийом и се настани на бара. — Ей така, да видим дали някой ще си го потърси.

Сипах чаша мока и му я сервирах с няколко флорентинчета.

— Разбира се.

В следващия миг кученцето вече се бе настанило в скута му и похапваше от сладките. Анук ме погледна и ми смигна.

Нарсис ми донесе кошница цикории от оранжерията, но като видя Жозефин, извади от джоба на палтото си букет червени анемонии, които й поднесе, измърморвайки, че щели да поосвежат атмосферата.

Тя се изчерви, но явно жестът му я трогна и се опита да му благодари. Нарсис се измъкна смутен, като свъсено повтаряше, че няма за какво.

След добронамерените дойдоха любопитните. По време на службата бе плъзнал слух, че Жозефин Муска се е изнесла в „La Praline“ и през цялата сутрин потокът от посетители не намаля. Жолин Дру и Каро Клермон се появиха в еднакви пролетни манта и копринени шалове, за да ме поканят на благотворителен чай на Връбница.

Като ги видя, Арманд се изкиска доволно.

— Леле-мале, неделното модно ревю!

Каро я изгледа с раздразнение.

— Наистина не би трябвало да си тук, маман — каза укорително. — Знаеш какво каза докторът, нали?

— О, да, разбира се! Ама на, явно не умирам достатъчно бързо, а? Затова ли ми изпрати твоя доктор Смърт да ми развали сутринта?

Напудрените бузи на Каро порозовяха.

— Наистина, маман, не бива да говориш такива…

— Ще си затварям устата, ако ти си гледаш работата! — отвърна й Арманд и Каро за малко да изкърти дюшемето с токчетата си в устрема си към вратата.

После се отби Денис Арно да пита дали нямаме нужда от допълнително хляб.

— Ако такова… — започна тя с искрящи от любопитство очи, — така де, понеже имаш гости, нали разбираш.

Уверих я, че ако ни трябва хляб, знаем откъде да си купим.

Последваха Шарлот Едуар, Лиди Перен, Жорж Дюмулен… Кой търсеше подарък за подранил рожден ден, кой се интересуваше от подробности около фестивала (о, колко оригинална идея, мадам), кой си изпуснал портмонето пред църквата, та дошъл да попита дали случайно не съм го намерила. Оставих Жозефин зад бара, спретната в чиста жълта престилка, за да не си накапе дрехите с шоколад, и трябва да отбележа, че се справи удивително добре. Беше положила доста усилия да се държи подобаващо. Червеният пуловер и черната пола са чисти и делови, тъмната коса надлежно привързана с панделка. Усмивката й е професионална, главата вдигната високо и макар очите й от време на време да отскачаха тревожно към отворената врата, човек трудно би се досетил, че тази жена има някакви страхове за себе си или за репутацията си.