Джоан Харис - Шоколад

Нуждаем се единствено от себе си. Ожесточен шепот в незапомнена, гореща и мрачна хотелска стая. За какво, по дяволите, ни е друг човек? Смели думи, а дори да е имало сълзи, мракът е свършил своето. Но аз я усещах как трепери, почти неуловимо, докато ме прегръща под завивките като жена, която се опитва отчаяно да се пребори с родилните мъки. Сигурно за това все ги изоставяше, всичките онези мили чичковци, благите женици, дето все й предлагаха приятелството, любовта, разбирането си. Ние бяхме заразни, разтърсвани от недоверие, гордостта, която ни съпътстваше, бе последният пристан на неприетите.

— Предложих на Жозефин работа в магазина — постарах се гласът ми да звучи любезно и категорично. — Ако искам да реализирам идеята за Великденски фестивал на шоколада, ще ми е необходима доста помощ.

Най-сетне захвърли маската и погледът му засвятка, изпълнен с омраза.

— Ще я въведа в основните правила на занаята. Ще може да ме замества в магазина, докато аз приготвям нещата в кухнята.

Жозефин ме изгледа с неясна почуда. Смигнах й.

— Ще ми направи голяма услуга и съм сигурна, че парите, които ще спечели, ще й бъдат от помощ. Колкото до оставането… — обърнах се направо към нея, гледайки я право в очите: — Жозефин, добре си дошла в нашия дом, колкото дълго пожелаеш. За нас е удоволствие да си сред нас.

Арманд се изкикоти.

— Е, както виждате, mon pere , няма нужда да си губите повече времето — изчурулика тя с меден гласец. — Нещата явно се подреждат чудесно и без вашата безценна намеса — сръбна от шоколада си преднамерено невъзпитано. — Сигурна съм, че чаша от това тук ще ви се отрази невероятно добре. Виждаш ми се позаслабнал, Франсис. Пак ли посръбваш от общото винце, а?

Усмивката му дойде като стиснат юмрук.

— Много смешно, мадам. Чудесно е да видя, че не сте си изгубила чувството за хумор.

След това се завъртя на пети, кимна и като отрони едно „Monsieurs-Dammes“ към присъстващите, напусна магазина като любезен нацист от второразреден филм за войната.

Смеховете им ме съпроводиха чак до улицата като рояк птици. Уханието на шоколад, примесено с мириса на гнева ми, ме замая, почувствах се приятно възбуден и разярен. Оказахме се прави, pere . Това го потвърждава безапелационно. С последните си три удара срещу най-скъпото ни, а именно обществото, църковните празници и накрая един от най-светите ритуали, тя най-сетне разкри истинската си същност. Въздействието й е зловредно и все по-мащабно, семената му са покълнали у дузина, у две дузини плодоносни глави. Тази сутрин видях в двора на църквата първото глухарче, скрито зад надгробен камък. Вече е пробило толкова надълбоко, че не мога да достигна корените му, стъблото му е колкото пръст, преравя тъмнината зад камъка. Само след седмица ще плъпнат из целия двор, този път доста по-силни.

Муска дойде на служба, но не остана да се изповяда. Изглежда изтощен и ядосан, явно не се чувства удобно в неделните си дрехи. Заминаването на жена му бе тежък удар за него.

Когато се върнах от chocolaterie, ме чакаше с цигара в ръка под една от страничните арки.

— Е, pere ?

— Говорих с жена ти.

— Кога ще се прибере?

Поклатих глава.

— Не искам да ти вдъхвам напразни надежди — отвърнах кротко.

— Упорита крава — изруга той, захвърли цигарата си и я стъпка с ток. — Простете за израза, pere , ама си е така. Само като си помисля колко неща зарязах заради тая откачена кучка… колко пари ми струваше…

— На нея също не й беше лесно — вметнах многозначително, припомняйки му множеството ни разговори в изповедалнята.

Той сви рамене.

— Е, не съм ангел. Знам си слабостите. Ама кажи, pere — разпери трогателно ръце, — нима не съм бил прав поне донякъде? Ами какво ми е било да се събуждам всяка сутрин до тъпата й физиономия? Непрекъснато да намирам джобовете й пълни с откраднати неща от пазара, червила, парфюми, дрънкулки? Да съм принуден да изтърпявам вечните хорски погледи и подсмихвания в църквата? А? — изгледа ме победоносно. — А, pere ? Нима и аз не съм носил своя кръст?

Колко съм ги слушал тия приказки. За нечистоплътността и тъпотата й, за това как краде, как не умее да върти домакинството. От мен не се иска да имам мнение по тези въпроси. Задължението ми е да предложа съвет и утеха. Обаче вечните му оправдания, убедеността му, че ако не се бил оженил за нея, щял да извърши велики дела, направо ме отвращават.

— Не сме тук, за да разпределяме вината помежду ви — смъмрих го, — а за да мислим как да спасим брака ти.