Джоан Харис - Шоколад

Не сме разговаряли с Муска от дни. Жозефин, която засега ще остане в „La Praline“, вече ходи сама до фурната в края на улицата. И отскача през площада до отсрещната цветарница. Тъй като отказва да се върне в „Cafe de la Republique“, й заех някои от моите дрехи. Днес е със син пуловер и саронг 69 69 Вид малайска дреха, представляваща ивица плат, която се увива около тялото като пола или рокля. Носи се както от жени, така и от мъже. — Б.пр. на цветя. Изглежда свежа и красива. Промени се само за няколко дни. Вече я няма онази характерна вяла враждебност, от отбранителните й тикове не е останала и следа. Изглежда по-висока, стегната, изоставила е вечно приведената поза и многото катове дрехи, с които изглеждаше трътлеста и отпусната. Засега обслужва клиентите, докато аз работя в кухнята, но вече я научих как се темперират и смесват различните видове шоколад, а също и как се приготвят някои от по-обикновените видове пралини. Има бързи, сръчни ръце. Шеговито й напомням за гангстерската ловкост, която ме изуми при първата ни среща и тя се изчервява.

— Никога не бих откраднала от теб! — възмущението й е вълнуващо, искрено. — Виан, нали не мислиш, че бих…

— Разбира се, че не.

— Нали знаеш…

— Да.

Преди двете с Арманд едва се поздравяваха, а сега са близки приятелки. Възрастната дама се отбива всеки ден, кога да си побъбрим, кога за кесия с любимите й кайсиеви трюфели. Често идва заедно с Гийом, който не пропуска да намине. Днес дойде и Люк и тримата се настаниха в ъгъла в компанията на кана шоколад и малко еклери. От време на време до мен достигаха смеховете и възгласите им.

Точно преди да затворя, на прага се появи Рижия. Изглеждаше плах и предпазлив. Виждах го за пръв път след пожара и останах поразена от промяната в него. Изглежда отслабнал, косата му пригладена назад, лицето му безизразно и мрачно. Едната му ръка е превързана с мърляв бинт. Отстрани лицето му е в болезнено червени струпеи, сякаш е изгорял лошо на слънцето.

Присъствието на Жозефин явно го стресна.

— Съжалявам. Мислех, че Виан… — обърна се рязко, готов да си върви.

— Не, чакайте. Тя е в кухнята — откакто работи в магазина, е доста по-спокойна, но сега прозвуча неуверена, уплашена, вероятно от вида му.

Той се поколеба.

— Вие сте от кафенето — отрони най-после. — Вие сте…

— Жозефин Боне — прекъсна го тя. — Сега живея тук.

— Аха.

Заварих го да я гледа с характерния си умозрителен поглед в светлите очи. Не продължи темата и Жозефин се оттегли благодарна в кухнята.

— Радвам се да те видя — казах без заобикалки. — Исках да те помоля за една услуга.

— О?

В неговата уста дори едносрична дума може да звучи многозначително. Този път изразяваше недоверие, подозрение. Заприлича ми на неспокойна котка, която се готви за нападение.

— Искам да направя някои промени в къщата и се чудех дали… — трудно ми е да намеря точните думи. Знам, че няма да приеме предложение, ако заподозре, че в него се крие идея за благотворителност.

— Няма нищо общо с нашата приятелка Арманд, нали? — каза го уж небрежно, но всъщност строго. Извърна глава към Арманд и компанията й. — Правим добрини тихомълком, а? — подвикна хапливо.

Когато се извърна обратно към мен, лицето му бе предпазливо и хладно.

— Не съм дошъл да търся работа. Исках да те питам дали не си забелязала някой да се навърта около лодката ми онази нощ.

Поклатих глава.

— Съжалявам. Не съм.

— Добре — отново понечи да си върви. — Благодаря.

— Чакай малко — подвикнах след него. — Остани поне за по питие.

— Някой друг път — прозвуча рязко, почти грубо.

Усетих как гневът кипи в сърцето му, готов да изригне веднага щом набележи цел.

— Ние все още сме ти приятели — казах, когато стигна до вратата. — Арманд, Люк и аз. Не се дръж сякаш сме ти врагове. Искаме да ти помогнем.

Рижия се извърна рязко. Гледаше мрачно и неприветливо с присвити като цепки очи.

— Вървете по дяволите всички — пророни с натежал от омраза глас и толкова силен акцент, че едва го разбрах. — Нямам нужда от ничия помощ. Изобщо не трябваше да се забърквам с вас. Останах само защото си мислех, че ще успея да разбера кой ми подпали лодката.

И излезе с тромава крачка, съпроводен от гневен хор цветисти псувни.

Всички вътре се спогледахме.

— Червенокоси! — възкликна Арманд. — Същински магарета на лед.

Жозефин изглеждаше съкрушена.

— Какъв ужасен човек — прошепна накрая. — Да не би ти да си му подпалила лодката. Кой му дава право да си го изкарва на теб?