Джоан Харис - Шоколад

Той кимна.

— Мисля да й купя копринен комбинезон — сякаш искаше да се застрахова предварително. — Тя обича хубавото бельо.

Едва сдържах усмивката си, за да отвърна със сериозен тон, че идеята е чудесна.

— Ще трябва да отида до Ажен. Но м-майка не бива да разбере, че ще припадне — засмя се. — Може да й организираме празненство. Един вид да я приветстваме в новото й десетилетие.

— Защо да не я попитаме какво мисли по въпроса? — предложих.

Анук се прибра в четири капнала от умора и радостно превъзбудена, в кал до ушите. Докато й приготвя вода да се изкъпе, Жозефин направи чай с лимон. Свалихме мръсните дрехи и Анук потъна в горещата вана, ухаеща на мед. После всички седнахме да закусим с pains au chocolat и brioche 70 70 Козуначена кифла (фр.). — Б.пр. с конфитюр от малини и сладки кайсии от оранжерията на Нарсис. Жозефин ми се видя замислена, въртеше бавно в ръка един плод.

— Тоя човек не ми излиза от главата — изплю камъчето най-накрая. — Нали се сещаш, дето мина оттук сутринта.

— Рижия.

Тя кимна.

— Пожарът на лодката му… — подметна колебливо. — Според теб не е било случайно, нали?

— Той така предполага. Каза, че миришело на бензин.

— Как мислиш, какво ще направи… — думите с мъка се откъсваха от устните й, — ако разбере кой е.

Свих рамене.

— Нямам представа. Защо, да не би да имаш някакви подозрения?

— Не. Но ако някой знае… и не каже… — изстреля бързо, но фразата увисна незавършена във въздуха. — Дали той… искам да кажа… дали ще го…

Вдигнах глава към нея. Избягваше погледа ми, продължаваше да върти кайсията в ръката си. Изведнъж в мислите й ми се мярна струйка дим.

— Знаеш кой го е направил, нали?

— Не.

— Ако знаеш нещо, Жозефин…

— Нищо не знам — отвърна безстрастно. — Де да знаех.

— Добре. Никой не те обвинява — постарах се гласът ми да прозвучи нежно, предразполагащо.

— Казах ти, че нищо не знам! — повтори високо. — Наистина. Освен това той си тръгва, нали сам го каза. Не е тукашен и изобщо не биваше… — прегриза изречението, внезапно стиснала зъби.

— Аз пък го видях тая сутрин — обади се Анук с пълна уста. — Ходих му на гости.

Погледнах я с любопитство.

— Той говори ли с теб?

Кимна енергично.

— Естествено. Каза, че другия път ще ми направи лодка, съвсем истинска, дето няма да потъва. Ако нали, ония коп’лета не я подпалят — имитира акцента му доста успешно. В устата й се перчат озъбените призраци на неговите думи.

Извърнах глава, за да скрия усмивката си.

— Къщата му е суперска — продължи Анук. — Пали си огън насред пода. Покани ме да му ходя на гости, когато си поискам. Упс! — вдигна виновно ръка пред устата си. — Обаче ако не ти кажа — театрална въздишка. — Ама аз ти казах, маман, нали?

Прегърнах я и се засмях.

— Вярно, каза ми.

Жозефин изглеждаше ужасена.

— Според мен не бива да ходиш там — обърна се тя притеснено към нея. — Та ти не го познаваш добре. Може да е опасен.

— Мисля, че всичко е наред — намигнах на Анук. — Поне докато ми казва.

Тя ми смигна в отговор.

Днес имаше погребение. Беше се споминала една от обитателките на „Les Mimosas“ 71 71 Мимозите (фр.). — Б.пр. , старческия дом надолу по реката. Дали поради някакво чувство за страхопочитание или от благоприличие, нямах много клиенти. Починалата се оказа на деветдесет и четири, както ме информира Клотилд от цветарския магазин, била роднина на покойната майка на Нарсис. Мярнах го на улицата. Единственото, което бе направил за случая, бе да си сложи черна вратовръзка и да облече старото сако от туид. Видях и Рейно, стоеше на прага на църквата в целия блясък на бяло-черните си одежди и посрещаше опечалените, които съвсем не бяха много. Десетина възрастни жени, сред които нямах нито една познато лице. Едната беше в инвалидна количка, бутана от руса сестра, имаше няколко топчести и енергични бабета като Арманд и още няколко, белязани с прозирната крехкост на старостта. Всички бяха облечени в черно, с черни чорапи, бонета и шалове, някои с ръкавици, други притиснали восъчните си ръце към пресъхналата гръд като Грюневалдови деви. Докато се носеха към „Сен Жером“ в плътна, леко проплакваща групичка, не виждах почти нищо друго, освен главите им. Едно сивкаво лице се повдигна и в мен се впиха подозрителни черни очи, окуражени от принадлежността си към групата. Сестрата, която вървеше най-отзад, крачеше наперено, почти бодро, с вид на професионалист. Явно никой не бе съкрушен от загубата. Жената в инвалидната количка носеше малък черен требник и пропяваше с пронизителен хленчещ глас. Другите мълчаха почти през цялото време, на влизане в църквата поздравиха Рейно с кимане и потънаха в мрака. Няколко ръце се протегнаха да му подадат листчета с траурни слова, които да прочете на службата. Единствената катафалка в селото дойде със закъснение. Вътре се клатушкаше ковчег с черна драперия, окичен с едничък букет цветя. Монотонен камбанен звън. Докато чаках в празния магазин, чух апатичния, краткотраен глас на органа, сякаш камъни, покапали в кладенец.