Джоан Харис - Шоколад

Ето. Едва доловимо потръпване, сякаш мръдна листо.

— Виан.

В следващия миг Рижия беше до нас на пода. Бял като платно, но с блеснали очи.

— О, кажи го пак, вироглава жено! — облекчението му бе неописуемо, чак болезнено. — Знам, че си тук, Арманд, знам, че ме чуваш! — погледна ме възбуден, още малко и щеше да избухне в смях. — Проговори, нали? Нали не съм си го въобразил?

Поклатих глава.

— Тя е силна жена. И си я намерил навреме, преди да изпадне в безсъзнание. Остави на инжекцията време да подейства, продължавай да й говориш.

— Добре — и той заговори — малко налудничаво, припряно, взрян в лицето й за следи от живот.

Аз продължих да разтривам ръцете й, усещах как топлината постепенно се завръща в тялото й.

— Никого няма да заблудиш, Арманд, дърта вещице такава. Силна си като кон. Ще живееш вечно. Освен това тъкмо ти поправих покрива. Нали не си мислиш, че се бъхтих толкова, та да може оная твоя отвратителна дъщеря да ти наследи имота, а? Знам, че ме чуваш. Арманд. Убеден съм. Какво чакаш? Искаш извинение ли? Добре де, извинявай — по лицето му се търколиха сълзи. — Чу ли? Извиних ти се. Аз съм едно неблагодарно копеле и наистина съжалявам. А сега се събуди…

— … шумно копеле…

Рижия замлъкна насред изречението. Арманд се изкикоти едва чуто. Устните й помръднаха безмълвно. Очите й показваха, че се е върнала. Рижия пое нежно лицето и в шепи.

— Уплаших ви, а? — гласецът й бе като тъничка нишка.

— Тц.

— Да, ама ви уплаших.

Усетих задоволство и закачка. Рижия избърса очи с опакото на ръката си.

— Дължиш ми пари за работата, която ти свърших — отрони треперливо. — Просто се уплаших, че ще се измъкнеш, без да ми платиш.

Арманд се изкикоти пак. Възвръщаше силите си и като я хванахме от двете страни, успяхме да я вдигнем на стола. Все още бе мъртвешки бледа, лицето й бе хлътнало в себе си като загнила ябълка, но очите й бяха живи и прояснени. Рижия се обърна към мен, за пръв след пожара бе свалил защитната си маска. Ръцете ни се докоснаха. За секунда мярнах лице, осветено от луната, заоблената извивка на голо рамо върху тревата, трептящо призрачно ухание на люляк… Усетих как ококорвам очи в изненада. Той явно също бе почувствал нещо, защото се отдръпна сконфузен. Дочух тихия кикот на Арманд изотзад.

— Казах на Нарсис да се обади на доктора — подхвърлих уж небрежно. — Ще пристигне всеки момент.

Арманд ме погледна. Дъгата премина помежду ни и за пореден път се запитах как успява да види нещата толкова ясно.

— Тоя доктор Смърт няма да прекрачи прага на къщата ми. Можеш да му кажеш да върви, откъдето е дошъл. Хич не ми се слушат наставленията му.

— Но ти си болна — запротестирах. — Ако Рижия не бе наминал случайно, досега да си мъртва.

Изгледа ме подигравателно.

— Виан — започна търпеливо, — така е със старите хора. Обикновено умират. Такъв е животът. Случва се непрекъснато.

— Да, но…

— И да не си мислят, че ще отида в „Le Mortoir“. Предай им го от мое име. Не могат да ме накарат насила. Живяла съм в тази къща шейсет години и когато му дойде времето, ще умра тук.

— Никой няма да те принуждава да вървиш където и да било — остро се намеси Рижия. — Просто си се отнасяла несериозно с лечението си, това е. Следващия път ще си по-внимателна.

Арманд се усмихна.

— Не е толкова просто.

— Че защо да не е? — Упорито.

Тя сви рамене.

— Питай Гийом. Доста съм разговаряла с него. Той разбира — вече звучеше почти нормално, въпреки че все още бе слаба. — Не искам да взимам това лекарство всеки ден — обясни кротко. — Не искам да спазвам безкрайни диети. Не искам мили сестри, които ми говорят, сякаш съм в детската градина. Аз съм на осемдесет и ако някой му е все едно какво искам… — млъкна изведнъж. — Кой е?

Нищо й няма на слуха. Аз също го чух — едва доловимо пърпорене на кола, тръскаща се по неравния път към дома й. Докторът.

— Ако е оня лицемерен шарлатанин, кажи му, че си губи времето — озъби се Арманд. — Кажи му, че съм добре. Да върви да си намери друга жертва, на която да поставя диагнозите си. Нямам нужда от него.

Хвърлих поглед навън.

— Явно е довел със себе си половин Ланскене — отбелязах тихо.

Синият ситроен щеше да се пръсне по шевовете. Освен доктора, блед мъж в тъмносив костюм, забелязах Каролин Клермон, приятелката й Жолин и Рейно, натъпкани на задната седалка. Отпред седеше Жорж Клермон, който явно се чувстваше неловко и протестираше тихичко с глуповат вид. Вратата на колата се отвори и над внезапната глъчка се извиси пронизителният фалцет на Каролин.