Джоан Харис - Шоколад

Жозефин, която приготвяше в кухнята порция meringues с шоколадов пълнеж, влезе тихо при мен, раменете й потрепериха.

— Тъжно е.

Спомням си градския крематориум, органа, засвирил Бахова токата, евтината лъскава урна, миризмата на лак и цветя. Служителят сбърка името на майка — Жан Роаше. Всичко свърши за десет минути.

Смъртта трябва да се приема като празник, казваше ми тя. Като рожден ден. Когато ми дойде редът, искам да се изстрелям като ракета в небето и да падна на земята в облак звезден прах, за да чуя как всички възкликват: Аххх!

Разпилях праха й от пристанището в нощта на четвърти юли. Имаше фойерверки, захарен памук, заря край вълнолома и тръпчивата миризма на барут, примесена с мирис на хотдог, пържен лук и гнилоч откъм водата. Това бе онази Америка, за която тя толкова бе мечтала, един гигантски лунапарк, неонови светлини, музика, тълпи от пеещи и блъскащи се хора — целият блясък и блудкава претруфеност, които тя толкова обичаше. Изчаках кулминацията на представлението, когато небето се превърна в трептяща феерия от светлина и багра и едва тогава пуснах праха й по течението, прашинките се озариха в синьо, бяло и червено. Искаше ми се да кажа нещо, но не ми бяха останали думи.

— Тъжно е — повтори Жозефин. — Мразя погребенията. Никога не ходя.

Не отвърнах, само обърнах поглед към опустелия площад и се заслушах в органа. Добре поне, че не беше същата токата. Служителите от погребалната агенция внесоха ковчега в църквата. Изглеждаше много лек, стъпките им отекваха по паважа отривисти и без следи от особена почит.

— Иска ми се да не бяхме толкова близо до църквата — продължи нервно Жозефин. — Не мога да мисля, като знам какво става в съседство.

— В Китай хората ходят на погребения, облечени в бяло. Поднасят си подаръци в ярки червени пакети, за късмет. Палят бенгалски огън. Разговарят, танцуват, смеят се и пеят. А накрая всички прескачат погребалната клада, един по един, за да благословят издигащия се дим.

Изгледа ме с любопитство.

— И там ли си живяла?

Поклатих глава.

— Не. Но в Ню Йорк имахме много познати китайци. За тях смъртта бе празник за живота на умрелия.

Явно не ми вярваше особено.

— Не разбирам как човек може да празнува нечия смърт — отрони най-сетне.

— Не празнуват смъртта, а живота. Целият живот. Дори края му. — Взех каната с шоколад от нагорещената плоча и налях две чаши.

След малко отидох до кухнята за две meringues, които бяха още топли и лепкави в шоколадовите си обвивки. Сервирах ги с гъст creme Chantilly и настъргани лешници.

— Май не е много прилично да ядем в този момент — каза Жозефин, но все пак си хапна.

Когато опечалените напуснаха църквата, заслепени от яркото слънце, бе вече обяд. Шоколадът и meringues бяха свършили, кафявите се позадържаха малко повече. Видях как Рейно излезе на прага на църквата, а жените се натовариха в микробуса с ярък жълт надпис „Les Mimosas“ и си заминаха. Още няколко мига и площадът придоби нормалния си вид. Нарсис дойде в магазина едва след като бе изпратил всички. Бе плувнал в пот в стегнатата си яка. Изказах му съболезнования, но той само сви рамене.

— Познавах я съвсем бегло — измънка с безразличие. — Леля на майката на жена ми. Живее в Le Mortoir 72 72 Нещо като „Мъртвилника“ (фр.), вместо „Мимозите“. — Б.пр. от двайсет години. Не беше с всичкия си.

Le Mortoir. Видях как Жозефин се сепва при изричането на това име. Зад цялата си мимозеста сладост този дом си остава именно това — място, където умираш. Нарсис просто се придържа към ритуала. Жената отдавна е била мъртва.

Налях му шоколад, черен и тръпчив.

— Парче торта?

Поколеба се за момент.

— По-добре не, нали съм в траур — не беше убедителен. — Каква е?

— Bavaroise 73 73 Баварска (фр.). — Б.пр. , с карамелена глазура.

— Може едно малко парченце.

Жозефин гледаше през прозореца към опустелия площад.

— Пак се мотае наоколо. Онзи от „Les Marauds“. Стои пред църквата.

Хвърлих поглед през вратата. Рижия сновеше край страничния вход на „Сен Жером“. Изглеждаше възбуден, пристъпваше нервно от крак на крак, обвил с ръце тялото си, сякаш му е студено.

Нещо не беше наред. Осъзнах го с внезапна, стряскаща категоричност. Имаше нещо тотално не наред. Както го гледах, се извърна рязко към „La Praline“. Претича през площада и се закова на прага, свел глава, вцепенен от отчаяние и чувство за вина.

— Арманд… Мисля, че я убих.

В първия момент не разбрахме какво казва. Разпери безпомощно ръце, сякаш да прогони лошите мисли.