Джоан Харис - Шоколад

— Казвах й аз! Нали й казвах, Жорж? Никой не може да ме обвини, че не съм изпълнила дълга си, какво ли не направих за тази жена, а сега…

Припряно трополене на стъпки по камъните, после, щом нежеланите гости влязоха в къщата, гласовете им се взривиха в какофония.

— Маман? Маман? Дръж се, скъпа, аз съм! Идвам! Насам, мосю Кусоне, насам към… о, ама вие знаете пътя, нали? О, боже, колко пъти й повтарях… бях убедена, че ще се случи нещо такова…

Жорж изпротестира вяло.

— Наистина ли смяташ, че е редно да се бъркаме, Каро, скъпа? Искам да кажа, остави доктора да си върши работата, нали разбираш?

Жолин, с хладния си, високомерен глас:

— Да се чуди човек какво изобщо е правил той в къщата й.

Рейно, едва чуто:

— Трябваше да дойде при мен…

Усетих как Рижия се стегна още преди да са влезли в стаята, огледа се бързо, сякаш диреше път за бягство. Първи влязоха Каролин и Жолин с безупречните си шиньони, еднакви шлифери и маркови шалове, плътно зад тях ситнеше Клермон, пременен в необичаен за посред работен ден в дърводелския цех тъмен костюм с вратовръзка. Може би жена му го бе накарала да се преоблече специално за случая. После докторът, свещеникът… същинска сцена от сапунена опера, всички застинаха на прага с шокирани лица, любезни, виновни, опечалели, разярени. Рижия ги посрещна с типичното непокорство в погледа си, с превързана ръка, косата му мокра от тичането. Аз до вратата, с опръскана в кал оранжева пола. Арманд, бледа, но вече на себе си, жизнерадостно полюшкваща се в стария стол, очите й бляскаха свирепо, пръстът й свит в магически знак.

— Така, лешоядите са тук — звучеше непринудено и заплашително. — Бързичко се домъкнахте, а? — остър поглед към Рейно, който стоеше най-отзад. — Рече си, че най-сетне ти е паднало, а? Реши, че ще можеш да удариш една-две благословийки, преди да дойда на себе си — изкикоти се вулгарно. — Лошо, много лошо, Франсис. Още не съм готова за последна служба.

Рейно изглеждаше мрачен.

— Очевидно — бърз поглед към мен. — Цяло щастие е, че мадмоазел Роше се оказа толкова… компетентна… в боравенето с игли — думите му си бяха открито заяждане.

Каролин бе като гръмната, лицето й усмихната маска на скръб.

— Маман, cherie, виждаш ли какво става, като те оставим да правиш каквото си искаш. Така ни изплаши всички.

Арманд се люлееше отегчена.

— Вечно си несъгласна, все създаваш затруднения…

Докато Каро говореше, Ларифлет скочи в скута на Арманд и тя започна да я гали разсеяно.

— Сега нали разбираш защо все ти повтаряме…

— Че ще е най-добре да отида в Le Mortoir? — довърши вместо нея Арманд. — Ех, Каро, никога не се отказваш, нали? Одрала си кожата на баща си. Тъп, но упорит. Едно от най-привлекателните му качества.

Думите й подразниха Каро.

— Не е „Le Mortoir“, а „Les Mimosas“, и ако бе благоволила да хвърлиш…

— Храна в тубичка, отговорник, дето те води до кенефа, за да не…

— Не ставай смешна.

Арманд се засмя.

— Скъпа дъще, на моята възраст мога да бъда каквато си реша. Щом ми се ще да съм смешна, защо не. Достатъчно съм живяла, за да мога да си позволя всичко.

— Държиш се като дете — гласът на Каро е злостен и сърдит. — „Les Mimosas“ е един прекрасен, специален дом, където ще можеш да общуваш с хора на твоята възраст, да излизаш на разходки, където всичко ти е организирано…

— Каква прелест — Арманд не спираше да се полюшва. Каро се обърна към доктора, който се чудеше къде да се дене. Кльощав нервак, очевидно притеснен, сякаш свенлив младеж, попаднал на оргия. — Симон, кажи й!

— Хм, не знам дали бих предпочел точно…

— Симон е съгласен с мен — прекъсна го властно Каро. — При твоето състояние и на твоята възраст просто не можеш да продължаваш да живееш по този начин. Та нали във всеки един миг може…

— Да, мадам Воазен — гласът на Жолин бе разумен и благ. — Няма да е зле да послушате… искам да кажа, разбира се, че не е нужно да губите своята самостоятелност, но за ваше добро…

Очите на Арманд са бързи, умни и подигравателни.

Изгледа продължително Жолин, която се сепна видимо и извърна пламналото си лице встрани.

— Напуснете дома ми — кротко каза Арманд. — Всички.

— Но, маман…

— Всички — равнодушно повтори Арманд. — Искам две минути насаме с докторчето. Май е време да ви припомня, че сте дал Хипократова клетва, мосю Кусоне. А докато свърша с него, очаквам останалата измет да я няма — понечи да стане, като си помогна с ръце. Подхванах я, а тя ми се усмихна кисело и дяволито. — Благодаря, Виан. На теб също — последното беше за Рижия, който се бе сврял в ъгъла на стаята отпуснат и безразличен. — Искам да те видя за малко, щом приключа с доктора. Не си тръгвай.