Уилям Уортън: Франки Фърбо

Като по чудо успях да остана жив и без нито една рана. Атакувахме германците, укрепили се в стар манастир на един хълм, наречен Монте Касино. Боевете бяха ожесточени, с автомати, минохвъргачки, артилерия, бомбардировки, ту настъпвахме, ту се оттегляхме. Струваше ни се, че никога няма да пробием германската отбрана. Към нас се присъединиха множество италианци, излезли от затворите, но германците се сражаваха отчаяно. Смятах, че ще изгубим войната или поне ще се бием, докато загина, или пък умра от старост.

Според слуховете, които се носеха в окопите, трябваше да предприемем масирано настъпление, координирано с дивизионната, корпусната и армейската артилерия. Аз лично не бях готов за подобно нещо. Бях на границите на силите си, както впрочем и всички останали.

Бяхме задрямали в окопа с приятеля ми Стан Крамър, когато сержант Месер дойде при нас.

— Ей, вие двамата, вдигнете задниците си и ме последвайте. Капитанът ви вика.

Пропълзяхме по корем в калта до щаба на ротата. Командирът бе мръсен като всички нас. Неизвестно как също бе успял да оцелее. Той бе единственият командир на рота в нашия батальон, който бе изкарал толкова дълго.

Искаше да бъдем разузнавателен патрул. Думата „патрул“ има особено значение за мен. Мозъкът ми, вътрешностите ми се обръщат, като я чуят. Бях толкова уплашен, че не можех да промълвя нито дума. Слушах заедно със Стан, когато командирът сочеше омазаната с кал и протрита от прегъвания карта и обясняваше какво ще се случи, какво трябва да направим.

— И така, това е само разузнавателен патрул, затова вие двамата не се натягайте. Трябва само да проверите дали мостчето пред нас е минирано, или е вдигнато във въздуха. Ако започнат да ви обстрелват или се натъкнете на нещо, което ви прилича на укрепен отбранителен пункт, незабавно се върнете. Нашият батальон трябва да атакува в шест нула нула и ако мостът е цял, това ще ни улесни неимоверно. Артилерията открива огън в пет и трийсет, така че трябва да се върнете преди този час. Ясно ли е?

Обясни ни още, че мостът минавал над някакво поточе. Можело да бъде прекосено, но щяло да затрудни картечарите и носачите на противотанковите пушки. Искаше само да разберем какво е положението.

Даде ни по един горещ гулаш и горещо кафе, които се отпускаха в изключителни случаи. Сетне ни остави. Хранихме се облегнати на срутен зид близо до щаба. Не говорихме много. Почивахме си. Хубаво е, когато си далеч от огневата линия, макар и само на сто метра зад нея. Разполагахме с четири часа, преди да потеглим.

Тръгнахме в четири сутринта. Движехме се зад нашата линия, на север, докато най-сетне се озовахме срещу мястото, където трябваше да се намира мостът. Помня, че паролата тази вечер бе „Лана Търнър“. Стигнахме последния ни аванпост в тази част от фронта. Това беше трети взвод. Пресрещнаха ни и им казахме паролата. Спуснахме се в техния окоп. Съобщихме им какво трябва да направим. Отвърнаха ни, че не са видели никакъв мост, но могат да ни обяснят къде се намира рекичката: надолу по хълма, малко преди следващото възвишение. Твърдяха, че на хълма гъмжи от фрицове. Изплашиха ни с информацията за наличието на минохвъргачки и снайперисти.

Продължихме предпазливо; усещах вкуса на кафе в носа и гърлото си — беше прокиснало. Не трябваше да го пия. Спуснахме се по хълма. Земята бе покрита с кал и парчета глинести шисти. Стигнахме поточето. Спряхме.

Стан погледна картата; твърдеше, че мостът е по̀ на север, макар в действителност да се намираше по-скоро на изток. Нямах представа къде се намираме. Само исках всичко да свърши по-бързо и да се върнем.

Започнахме да си проправяме път през клисурата, образувана от рекичката. Напредвахме бавно, защото беше тъмно. Небето бе слабо озарено от онази светлина, която се появява преди изгрев, когато си на пост и чакаш да те сменят. Но както обикновено тя не ни помагаше особено. Ориентирахме се най-вече по ромона на поточето.

Клисурата ставаше все по-стръмна и от двете страни, затова непрекъснато се подхлъзвахме и падахме във водата. Изведнъж Стан спря. Посочи нещо с ръка. Беше мостът, който търсехме. Оказа се типичен италиански мост, с каквито бе осеяна околността — двата му края бяха иззидани от камъни, а средата бе от масивни греди. Беше доста по-широк от рекичката, която сигурно ставаше много пълноводна през пролетта. Пропълзяхме малко по-близо. Стан се наведе към ухото ми.

— Искаш ли да минеш от онази страна и да хвърлиш един поглед?