Уилям Уортън: Франки Фърбо

Каролин застава зад мен. Поставя ръце на врата и раменете ми и започва да ги масажира. Не реагирам. Всъщност докосването ме дразни. Мисля, че тя не ме познава, а винаги съм я смятал не само за своя жена, но и за най-близкия си приятел. Чувствам се много самотен. Вече съжалявам, че подхванах този разговор, а не оставих нещата да вървят по старому.

Каролин е доста чувствителна и зная, че долавя мислите и чувствата ми. Това някак си влошава положението. Във въздуха витаят взаимните ни чувства на вина. Усещам колко е лесно да изпадна в дълбока депресия, както стана в болницата, където бях толкова самотен. Когато изпадна в това състояние, все едно не съществувам, забравям дори да се храня или да спя.

Каролин прекратява масажа и застава пред мен. Вдигам поглед, но тя не се усмихва. Просто се взира в мен.

— Виж, Уилям, какво значение има дали вярвам във Франки Фърбо или не? Вярвам в теб; това има значение. Защо трябва да придаваме такава важност на нещо, което се е случило преди повече от четирийсет години? Не го превръщай в проблем. Моля те, не искай от мен да те лъжа.

— Честна дума, Каролин, вече не искам да говорим по въпроса. Ако не ми вярваш след всичките години, които изживяхме заедно по начина, по който Франки ме научи да живея, тогава как може един обикновен разговор да ни помогне?

Не разбираш ли, че ако не беше Франки Фърбо, нямаше да съм жив? А дори и да бях жив, нямаше да съм същият човек. В известен смисъл вярата във Франки се превърна в моя религия. Срещите ми с него ме направиха художник, писател, създадоха ми усещане за уникалност, за стойност, каквито не познавах. Той придаде на живота ми смисъл. Не разбираш ли?

Без Франки щях да бъда мъртъв, не физически мъртъв, а умствено мъртъв, психически мъртъв, психологически мъртъв — истинско зомби. Бях изгубил вяра в живота, не осъзнавах колко важен и ценен е той, а Франки ми я върна, помогна ми да си обясня смисъла на съществуването. Като дете, като сираче в приют, в живота ми нямаше много радост, бе лишен и от съдържание; в него присъстваше лудостта на войната. Всичко ми изглеждаше толкова безсмислено, толкова ужасно. Франки ме накара да обикна живота.

Поглеждам Каролин; по лицето й се стичат сълзи. Стои пред мен и не помръдва. Какво да направя?

— Каролин, моля те, ще ме изслушаш ли за последен път? Искам да ти разкажа всичко, което си спомням. Не е задължително да вярваш, ако не можеш, но ще се почувствам по-добре, ако си припомня какво се случи и какво не се случи. Ако успея да разделя тези неща, може би (толкова време мина), ще реша, че това е просто някаква халюцинация, самозаблуда, както твърдяха лекарите.

Мисля, че положих усилия да си обясня някои неща, свързани с Франки, които не разбирах. Исках децата да вярват заедно с мен. Дори тазсутрешната история, макар да я разказах все едно е истинска, не е сред онези, които чух от него. В известен смисъл Били беше прав, когато каза, че съм си я измислил, че не е истинска. Но на мен ми изглеждаше истинска и аз желаех той да почувства тази истина заедно с мен. Не можех да променя края само заради неговото желание. Това щеше да е лъжа, неистина.

Мразя мисълта, че военните лекари са били прави и наистина е имало нещо сбъркано в мен, че в главата ми нещо хлопа, че не мога да разгранича реалността от фантазията. Приемам възможността в мен да има нещо по-различно. Често изпитвам чувството, че аз не съм аз. Това е шантаво, нали?

Ако Франки Фърбо не е истински и повярвам в това, мисля, че ще мога да живея с тази мисъл. Имам теб, децата, прекрасния ни живот — би трябвало да ми е достатъчно. Мина доста време, много неща се случиха, а и ние сме толкова близки. Права си, не трябва да искам чак толкова от теб. Не е честно.

Ще седнеш ли, скъпа, на другия стол и ще ми позволиш ли да си припомня случилото се още веднъж, като от все сърце те моля да ме изслушаш? Имай предвид, че не правя съзнателни опити да си измисля каквото и да било, че не те лъжа. Изслушай ме, все едно това се е случило с теб, и се опитай да ми повярваш. Имам нужда някой да ме изслуша.

Както знаеш, скъпа, бях едва двайсетгодишен, когато дебаркирахме на бреговете край Палермо, Сицилия. Воювахме в редиците на 34-та пехотна дивизия и всички бяхме уплашени до смърт.

След тежки боеве някак си успяхме да прекосим Сицилия, сетне да стъпим и в континентална Италия. Сега ми се струва толкова странно, че нападахме прекрасната страна, която се превърна в наш дом.