Уилям Уортън: Франки Фърбо

След закуска Били се качва в училищната стая. Една от теориите на Каролин относно преподаването гласи, че децата трябва да се самообучават. Учи ги да четат с радост и за удоволствие, сетне им дава книги, които са хем интересни, хем образователни. След като те прочетат книгите — независимо дали става въпрос за романи, биографии, учебници по алгебра, химия, физика, география — тя сяда с тях и обсъжда прочетеното. Ако нещо им се стори особено трудно, им го обяснява или по-скоро им помага да си го обяснят сами. И аз участвам в процеса на обучение — понякога оставям вратата отворена, докато работя, и винаги научавам нещо ново.

Когато следвахме в Калифорнийския университет, осъзнавах, че Каролин е сред елита на випуска, но нямах представа, че знае толкова повече от мен. Харесва й да преподава, а децата я обичат като учителка почти колкото и като майка.

И така, оставаме сами. Бърша чиниите и ги подреждам в бюфета. Очаквам Каролин да коментира ужасния край на историята за Франки Фърбо, но тя мълчи. Сякаш мисли за нещо друго и не иска да се разсейва. Чувствам се ужасно потиснат и желая да поговорим, но не искам да прекъсвам мислите й. Усещам се, че съм започнал да си подсвирквам проклетата песен за шестте пенса. Това за мен е лош знак. Каролин ме чува и ме поглежда. Млъквам. Трябва да поговорим.

— Добре. Съжалявам. Не трябваше да съчинявам подобен край. Беше жестоко от моя страна.

— Така е. Били вече е прекалено голям, за да очакваш да вярва на всичките ти измислици. Мисля, че си мълчи за Дядо Коледа само защото знае колко обичаш този празник, но това ще е за последна година. Били е много добро момче.

Би трябвало да се чувствам отвратително заради онова, което сторих, и наистина се чувствам отвратително. Но част от съзнанието ми се бунтува.

— Каролин, зная, че не трябваше да си измислям всичко това за огъня и смъртта на Франки, но Били ме засегна. Каза ми, че не вярва във Франки Фърбо. Мисля, че само отвърнах на удара.

— Просто беше искрен, Уилям. Не бива да го наказваш за това. Не може вечно да вярва в съществуването на една лисица, която е по-умна от хората, която може да лети, да се смалява или уголемява, да се превръща в човек, да се телепортира от едно място на друго и тъй нататък. Не можеш да очакваш хем да порасне, хем да вярва в подобни неща. Не е нормално. Трябва да се гордееш, че ти го каза право в очите.

— Да, зная. Но проблемът е, че Франки Фърбо наистина съществува. Зная го. Няма да му навреди, ако повярва в нещо, което наистина съществува, дори да не може да го види или разбере, нали?

Тя ме поглежда, използва онзи мил и същевременно прикрит поглед, който прониква до дъното на душата ми.

— Уилям, и двамата знаем, че в известен смисъл Дядо Коледа съществува, но не и в реалния свят. Не бива да искаш от Били да живее с твоите фантазии, не е честно. Децата трябва да знаят къде е границата между реалността и измислицата. Това е съвсем естествено.

— Не ме слушаш, Каролин. Франки Фърбо наистина съществува. Не говорим за Дядо Коледа, за великденския заек или за троловете, а за Франки Фърбо! Ако той не е истински, значи нищо не е!

Каролин ме поглежда отново. Цели трийсет и пет години почти не сме говорили на тази тема. Мисля, че се страхувахме да не би тя да промени връзката ни, живота ни.

— Самият ти не вярваш в това, Уилям. Зная, че обичаш да си играеш с мисълта, да разсъждаваш върху същината на реалността и други такива, но сега въпросът е сериозен. Дълбоко в сърцето си съзнаваш, че няма Франки Фърбо. Не може да има. Абсурдно е.

Отвръщам на погледа й. Питам се дали не е по-добре да сменя темата. Държим много един на друг, а и „онова“ се случи толкова отдавна… но не мога да спра.

— Каролин, знаеш, че ме уволниха от армията по параграф осми. Не съм те лъгал по този въпрос, нали?

— Разбира се, скъпи. Никога не съм му придавала значение. Обичам те. Обичах те тогава, обичам те и сега.

— Но когато ти разказах за параграф осми, споделих и за Франки Фърбо. Разказах ти всичко, когато бяхме в университета, след като се запознахме на една от редовните петъчни танцови забави и се влюбихме. Разказах ти го през онази нощ. Почувствах, че си първият човек, с когото мога да споделя за Франки и който няма да се изсмее, да се уплаши или да побегне. Случи се в годината, когато бях изписан от болницата в Кентъки. Истина е, нали? И ти ми повярва, нали?

Каролин ме гледа. Държи пакетче масло, готова е да го прибере в хладилника.