Уилям Уортън: Франки Фърбо

Ако се качим горе, ще открием две стаи. Едната е училищна, с черни дъски по стените, с един голям и четири малки чина. По стените, които не са заети от дъски, има лавици с книги. Това е миниатюрна класна стая.

Другата е кабинетът на бащата. Там има бюро с пишеща машина. Бюрото е огромно, с множество чекмеджета. Има и секция с подвижен капак, който служи като статив. Над пишещата машина и статива светят лампи. Към статива е прикрепена недовършена рисунка, която не можем да видим.

Отново слизаме по стълбите. Майката Каролин приготвя закуската в кухнята. Бащата Уилям и синът Бил още са в леглото. Момчето е положило глава на гърдите на баща си.

А сега да започнем нашата история. Надявам се да ви я разкажа такава, каквато е. Странно, но да си професионален писател понякога пречи да пресъздаваш събития, които са се случили в действителност. В романите хората не очакват да прочетат истината. Веднъж в една книга, озаглавена „Отбой в полунощ“, писах за деветнайсетгодишно момче, което казваше: „Имам дарбата да разказвам истински истории, на които никой не вярва.“ Сега и аз се чувствам като него.

— О, татко, не може да свършва така. Не можеш да завършиш книгата по този начин.

— Какво искаш да кажеш, Били? Разбира се, че така ще свърши. Това е краят на историята.

— Моля те, татко, напиши друг край. Направи го по-интересен, с повече случки, и то вълнуващи.

Главата на Били лежи на гърдите ми. В едното му ухо отекват звуците, които кънтят в гръдния ми кош, а с другото слуша думите, които излизат от устата ми. Всичките ни деца обичаха да правят това. В един момент в миналото и четирите се покатерваха върху мен и отпускаха глави върху гърдите ми. Сега тези прекрасни утрини, тези пълни с емоции дни ми липсват. Изпитвам ужас от мига, в който Били ще порасне и ще напусне дома ни.

Кати, най-голямото ни дете, веднъж сподели, че всяка история, чута по този начин, с ухо на гърдите ми, я кара да си въобразява, че думите извират от самата нея. Матю, първото ни момче, винаги казваше, че обича да наблюдава очите и устата ми, докато разказвам. Но най-много обичаше да долепва ухо до тялото ми. Понякога, когато стигах до по-интересно място, повдигаше глава и ме поглеждаше право в очите. В погледа му се четяха вълнение и интерес. Какви прекрасни дни бяха!

Но сега трябва да се върна към настоящето; не мога повече да го пренебрегвам. Зная, че само отлагам нещата. Това е нещо, което ме плаши. Не съм подготвен за него.

— Били, знаеш, че не съм си измислил тези истории. Самият Франки Фърбо ми ги разказа преди много години. Не мога да променя края.

Били вдига глава от гърдите ми и ме поглежда право в очите, също както правеше Матю преди години, само че погледът на Били е по-многозначителен, по-предизвикателен. Смятам, че той е симпатично, чувствително, интелигентно, мило момче, каквито бяха и останалите ни деца, макар всяко да бе различно и да ни доставяше невероятна радост през годините. Животът ни премина като сън; не мога да намеря друга дума, с която да опиша преживяното от нас.

Никога не ми се е налагало да ходя на работа. Пенсията ми на военен инвалид заедно с парите, които печелех от моите разкази и романи, които пиша, и доходите от зехтина, който добиваме от маслиновата горичка, ни осигуряваха всичко, от което имахме нужда. Когато децата бяха малки, никой от нас не искаше да пътува. Просто изпращахме децата си в някой университет, за да опознаят истинския свят, от който се бяхме отрекли.

Каролин държеше те да придобият опит, да се сблъскат с реалността, с нейната враждебност, с конкуренцията, насилието, алчността, от които ги бяхме предпазили. Излезе чудесна учителка и децата ни се оказаха достатъчно подготвени да се запишат във всеки университет, който пожелаят, или да се захванат с всяка работа, която ги привлече.

Най-невероятното, което ми доставяше най-голямо удоволствие, бе, че децата ни винаги си играеха едно с друго. Бяха неразделни приятели. Дружаха и с италианчета, но обикновено си измисляха игри и се забавляваха у дома. През тези години къщата ни се огласяше от смях и веселие.

Били не откъсва поглед от очите ми, докато мислите ми се реят в миналото.

— Зная, че ти си измисляш тези истории, татко. Не вярвам вече във Франки Фърбо. Хайде, кажи ми истината. Ти си ги измислил, нали? Няма никакъв Франки Фърбо; той е плод на твоето въображение. Можеш да си признаеш, вече съм достатъчно голям.

Рано или късно този момент трябваше да настъпи. Но Били е първият, който ме предизвиква, който ми го казва право в очите. Останалите ни деца вероятно бяха прекалено стеснителни или мили, или може би желанието им да вярват в тези истории бе по-силно. Освен това те поддържаха заблудата. Разказваха си историите един на друг; дори си измисляха игри, свързани с Франки Фърбо, като се редуваха в ролята на Франки. Често ми задаваха въпроси за него, въпроси, които нямаха нищо общо с историите. Бяха любопитни; Франки бе толкова важна част от живота им. Може би на Били му беше по-трудно да повярва в него, защото последните години прекара сам. В известен смисъл той е по-различен от останалите.