Уилям Уортън: Франки Фърбо

Чувствам как Били хлипа на гърдите ми. Не ме поглежда. Чакам. Той се е отпуснал. Когато проговаря, думите му са накъсани от ридания.

— Не е честно, тате. Не трябваше да убиваш всички, накрая и Франки. Чувствам се ужасно. Камила и Матю, и Кати ще се натъжат, когато научат края. Това, че не вярвам във Франки Фърбо, не означава, че него го няма. Чувствам се така, все едно съм го убил.

Прегръщам го силно. Каролин пристига от кухнята и ме поглежда. Божичко, направо е вбесена! Обикновено не се ядосва лесно и прикрива настроението си, освен ако е добро. Тогава неизвестно как успява да ми го предаде. Но сега е разгневена и причината е в мен. Не е необходимо да казва каквото и да било. Не помня някога да е била толкова възмутена. Ядосана е; без да каже нито дума, тя ми обръща гръб и се връща в кухнята.

— Добре, Били. Само се шегувах. Това не е краят. Само се преструвах. Истинският край е онзи, който ти разказах първия път. Така свършваше историята, дето ми разказа самият Франки. Не мога да го променя. Ако го направя, тогава приказката може да завършва по всякакъв начин, дори по ужасния, който току-що измислих. Разбираш ли? Да си разказвач не е лесна работа. Трябва да бъда честен спрямо историята дори на теб да не ти харесва или да не вярваш в нея, дори на мен да не ми харесва или да не вярвам в нея.

Били ме прегръща още по-силно и кима в знак, че е разбрал. Поне така си мисля. Поглеждам към Каролин. Тя също поклаща глава, но по различен начин. Поклаща глава, сякаш няма представа какво правя или пък не е съгласна с мен. Жестът й изразява неразбиране.

Напрежението е толкова голямо, че не мога да го понеса, а освен това е време да ставам. Яйцата и кашата са почти готови, но първо трябва да се измия. Същото прави и Били. Навремето настъпваше истинска лудница, когато и шестимата се опитвахме да се измием едновременно. Каролин изливаше топла вода в шест легена и настъпваше такова пляскане и плискане, все едно ято врабчета се къпеха в някоя локва. Каролин проверяваше всички ни, дори и мен, дали сме се измили старателно. Тоалетната ни се намира зад къщата и там всеки чакаше да му дойде редът. Толкова ми липсват другите ни деца, особено сега, два дни преди Коледа. Скоро ще останем съвсем сами. Трудно ми е да мисля за това.

Катлийн и Матю са някъде из планините на Чили. Изглеждат щастливи заедно, работата, която вършат, им се струва значима. Кати е антрополог-археолог, както сама се нарича, и изследва огромни скали и странни скални рисунки. Матю работи с компютри и съставя програми, които решават различни екологични проблеми, също както аз измислям детски приказки. Твърди, че можел да живее където си поиска, но обича да е близо до Катлийн. Тревожа се за тях, защото водят такъв странен живот, но Каролин го приема спокойно, а все пак тя е майката, нали? Безсъмнено бях добър баща, но центърът на нашето семейство винаги е била жена ми. Тя живееше с децата и те живееха с нея. Като изключим онази част от моя живот, свързана с Франки Фърбо, не бях от особено значение.

Камила живее на един от северните японски острови. Тя е океанограф; загрижена е за оцеляването на китовете и делфините. Опитва се да убеди японците да не избиват тези редки млекопитаещи за храна. Господи, какви странни професии са избрали децата ни! Трудно ми е да повярвам, че всичко е започнало в тази къщурка.

Мисля си, че нямам право да наричам другите „странни“ — сигурно съм най-смахнатият в нашето семейство.

Може би просто не съм в час , истинска откачалка, както твърдеше армейският психиатър. Зная, че не мога да заставя мисълта си да надзърне в черната дупка на съществуването или несъществуването. Наистина обичам да се преструвам, да си измислям, да се вживявам в разни истории, които съм чул, прочел, измислил, или дори в историите, които пиша, за да си изкарвам прехраната. Освен това съм влюбен във всички групови фантазии, създадени от човека — Коледа, Великден, Халоуин, рождените дни. Всичко това ми помага да оцелея, създава ми илюзия за цялост и приемственост. Нуждая се от нещо, за което да се хвана.

Освен това цялата сага за Франки Фърбо и отношението ми към него са част от моя живот, от мотивите ми да се боря. Не мога да допусна , че той не съществува, че съм го измислил. Означава твърде много за мен. Изпаднал съм в отчаяние само защото Били каза, че не вярва във Франки. Не зная как да постъпя. Усещам мириса на мръсни крака, на плесен, чувствам как ентропията ме поглъща. Не съм подготвен за подобна яснота на възприятията, страхувам се от действителността.