Уилям Уортън: Франки Фърбо

Не исках, но нямаше как. Кимнах. Той отново доближи устни до ухото ми. Носеше часовник с фосфоресциращ циферблат, който бе взел от един италиански офицер.

— Разполагаме с половин час преди корпусът и дивизията да атакуват. Дотогава трябва да сме далеч оттук. Необходими са ми пет минути, за да намеря добро прикритие, после стъпи на моста и набързо го огледай.

Запълзя по склона. Седнах и се зачудих какво правя. Разполагах с карабина и четири гранати. Ако някой охраняваше моста, щеше да ме застреля още щом стъпех на него. Единствено мракът бе на моя страна. Участвах в един от онези разузнавателни патрули, който можеше да се окаже само разходка на студа и влагата или последна разходка към вечния студ.

Когато видях, че Стан е заел позиция, тръгнах напред. Нагазих в потока, докато водата заля ботушите ми; така ми беше по-лесно, а и по-мокър нямаше как да стана. Достигнах онова състояние, когато човек не просто се страхува, а се страхува да не се уплаши. Когато си прекалено уплашен, не вършиш нищо както трябва; това наистина е много опасно.

Питах се дали е възможно да се изкача по-нагоре по склона и да прибягам към някое укритие. Проблемът е, че когато нищо не се случва, ставам непредпазлив.

Когато наближих моста, видях, че около него растат храсти и тръстики. Приклекнах сред тях и огледах внимателно моста. Изглежда, там нямаше никого. Започнах да се притеснявам за времето; часовникът ми беше обикновен „Булова“, който не светеше на тъмно и все не успявах да видя циферблата, колкото и да въртях китката си. От приюта „Сейнт Винсънт“ ми го подариха като награда за завършването на гимназия, тъй като бях първенец на випуска. Удивително, но той продължава да работи след всичко, на което беше подложен. Това е обикновен часовник, не е водоустойчив, но много пъти съм го потапял във вода.

Стигнах до моста откъм нашата страна на потока. Плъзнах се под него и опипах за мини или пръчки динамит. Нямаше нищо. Тихичко се покачих върху дъските и легнах на тях. В този миг почувствах как луната, звездите и светлината от всички възможни източници се концентрира върху мен. Погледнах надолу, очаквах едва ли не да видя, че хвърлям сянка. Беше прекалено тъмно; въображението ми си играеше игрички с мен.

Запълзях по корем и стигнах до ръба на моста, за да проверя всяка от опорите. Реших, че ако се случи нещо, ще се хвърля във водата и ще заплувам надолу по течението. Вероятно не го мислех сериозно, просто това ми се въртеше в главата.

Ключът към успеха на всеки разузнавателен патрул е параноя в напреднала фаза. Трябва да очакваш най-лошото и да бъдеш подготвен за него всяка минута. Най-малкото самоуспокоение може да доведе до внезапна смърт.

Продължих да пълзя. Опитвах се да остана в сянката на парапета и да надникна под централния свод, където се срещат диагонално разположените дървени греди. Точно тук би трябвало да има динамит, ако някой се кани да вдигне моста във въздуха. Нямаше нищо. Започнах да се чувствам по-уверен. Допълзях малко по-нататък, трябваше да проверя само онези подпори, където се срещат дървените греди и каменният фундамент. Двамата със Стан се бяхме разбрали, че ако всичко е наред, когато свърша, ще махна с ръка и той ще тръгне обратно към мястото на срещата, където се бяхме разделили. Това не бе първата ми разузнавателна мисия със Стан. Редувахме се при поемането на рискове и сега бе моят ред.

Надникнах отново над края на моста, почувствах, че нещо не е наред, но в действителност не го очаквах. Изведнъж отдолу се протегнаха две ръце и ме дръпнаха! Карабината ми се заклещи между перилата и се смъкна от рамото ми.

Бяха двама германци. Не бяха от СС, униформите им бяха зелени, градинското зелено на Вермахта. Онзи, който ме издърпа, опря нож в гърлото ми, пушката на другия беше насочена към главата ми. Вдигнах ръце. Лежах по гръб, полузалят от реката. Онзи отдръпна ножа и посочи към хълма от другата страна на клисурата. Вторият ме изръга с пушката в ребрата. Заизкачвах се по склона, препъвах се и се питах дали Стан ни вижда. Сигурно, но беше безпомощен. В тъмнината не можеше да различи кои са добрите, тоест аз, и кои лошите, тоест фрицовете. Надявах се да не стреля. Не беше добър стрелец, едва изкара изпита, и то с наша помощ.

След няколко минути стигнахме дупка, изкопана в подветрения склон на хълма от другата страна на клисурата. Тикнаха ме в нея. Онзи с ножа имаше и шмайзер, който бяхме кръстили „пушка-хлъц“, преметнат през рамото. Протегна ръка към врата ми и скъса синджирчето с личните ми знаци. Сетне изряза и знака на дивизията ми. Претърси ме и взе часовника и портфейла ми. Заприлича ми повече на обир, отколкото на плен. Обзе ме страх. Тия двамата май никога не бяха чували за Женевската конвенция. Или може би им беше влязла през едното ухо и излязла през другото. Такъв ми бил късметът.