Уилям Уортън - Франки Фърбо

Бях вцепенен от шок и страх. Умните очи на лисицата надзъртаха иззад червеникавочерната й муцунка.

— Погледни ме. Опитай се да се отпуснеш. Ще изпиташ странно чувство, но това е единственият начин да те измъкна от тук и да те отнеса на място, където да мога да ти помогна.

Вперих поглед в очите й и усетих как бавно напускам тялото си. В същото време изпитах интензивна всепоглъщаща концентрация, умаляване на цялото ми същество. Най-доброто сравнение за което се сещам, е превръщането на пухкав сняг в снежна топка. Бавно се превърнах в… нищо. Болката и вцепенението изчезнаха, сетне загубих съзнание.

Следващото, което си спомням, Каролин, е, че се намирам в голяма стая. Лежа на някакво легло. Цялото ми тяло е бинтовано, от тавана висят макари и тежести. Таванът, макарите, стените и подът са от небоядисано дърво. Доста странна наглед болница. Но леглото е чисто и цари тишина. Не изпитвам никаква болка, ако лежа неподвижно; дори не ме боли глава.

Опитвам се да си спомня какво се случи с мен. Мога да размърдам ръцете си, ако внимавам, но всяко движение предизвиква болка. Завъртам бавно глава. В леглото до мен е немският войник. Спи и диша тежко. Разпознавам го по счупения преден зъб. И аз имам такъв, Каролин, знаеш това, и когато видя друг човек с такъв зъб, винаги го запомням. Имам чувството, че всички хора с подобни зъби сме някак близки.

Решавам, че незнайно как лекари, американски или германски, са ни открили и са ни настанили във военнополева болница. Не ме интересува кои точно, немците или нашите. Започвам да вярвам, че съм жив, че се намирам далеч от бойното поле, далеч от всякаква болка. Постепенно се унасям в сън.

Когато се събуждам отново, не мога да повярвам на очите си. Над мен се е надвесила огромна лисица, оглежда превръзките ми, проверява системата, която виси над леглото ми. Лисицата е с човешки ръст, облечена е с бяла лекарска престилка. Има телосложението на средно висок мъж, по-висока е дори от мечка.

Забелязва, че съм буден, и поставя лапа на челото ми. Възглавничката на лапата е мека, но хладна.

— Е, Уилям, събуди се най-сетне. Раните ти бяха ужасни, но скоро ще се оправиш. Гръбначният ти стълб бе прекършен на две места; едва се справих, без да засегна гръбначния мозък. Имаше шест счупени ребра и счупена ключица. Черният ти дроб и единият от белите ти дробове също бяха пострадали, но сега всичко е наред.

Отново започвам да се питам дали не съм мъртъв. Това надминава всичките ми очаквания за отвъдното; това е някаква щуротия. Лисицата си стои там, надвесва се над мен. Върхът на носа й трепка наляво-надясно, а мустаците й подскачат.

— Съжалявам, Уилям, зная, че всичко е доста объркващо. Мога да ти съобщя, че не си нито мъртъв, нито луд. Трябваше да те предупредя, че не само говоря английски, но и чета мислите ти съвсем ясно.

Трябва да събера смелост, за да попитам каквото и да било. Вътрешното ми чувство ме предупреждава, че ако заговоря тази едра лисица в бяла лекарска престилка, значи съм напълно откачил. Но какво друго ми остава? Може би, ако започна да говоря, тя ще изчезне и в стаята ще се втурнат истински хора, за да ми помогнат.

— Как се озовах тук? Що за създание си? Какво става?

Огромната лисица придърпва един стол откъм стената.

— Сега трябва да се отпуснеш и да слушаш, Уилям. Трудно ми е да отговоря на въпросите ти, а дори да го сторя, на теб ще ти бъде още по-трудно да ми повярваш. Как си се озовал тук? Ами, домъкнах те от онази дупка, в която умираше. Умалих двама ви с Вилхелм, който лежи до теб, и ви пренесох до дома си. Не ми беше особено трудно. По-късно ще ти обясня защо. Пренесох ви в дома си, за да видя дали мога да ви излекувам. Трябва да ти кажа, че живея в хралупата на едно дърво. Сега си мислиш, че съм много голяма лисица, е, и такава мога да стана, ако пожелая, но всъщност двамата с Вилхелм сте умалени, а аз съм с нормалния си ръст. Мислиш, че съм голяма, защото сме еднакви на ръст, а очакваш една лисица да е по-дребна от теб.

Млъква. Сякаш чете мислите ми и изчаква да възприема казаното. Чудя се как да си обясня всичко. По принцип нямам кой знае колко богато въображение. Лисицата продължава да говори:

— Не се тревожи, Уилям, само слушай. С течение на времето ще разбереш повече. Вторият ти въпрос е по-труден, защото не мога да му отговоря. Какво съм аз?

Лесно е да кажа, че съм лисица. Но сам виждаш, че не съм обикновена лисица… Всъщност съм от мъжки пол и би трябвало да ме наричаш „лисан“. По неизвестни и непонятни за мен причини съм интелигентен по рождение, притежавам умения, от които хората и останалите лисици са лишени. Живея сам в това дърво. Майка ми, брат ми и сестрите ми са обикновени представители на нашия вид. Нямам представа защо съм такъв, нито пък какъв съм всъщност. Зная, че това не отговаря на въпроса ти, но е самата истина.