Уилям Уортън - Франки Фърбо

Толкова съм объркан, че съм готов да се съглася на всичко. Кимам.

— Тогава само се отпусни. Ще усетиш странна топлина, няма да виждаш и чуваш в продължение на няколко минути, сетне това ще отмине. Най-добре е да затвориш очи още сега.

Навежда главата си до моята. Затварям очи. Така се чувствах и в дупката. През мозъка ми преминава топла вълна. Усещам някакъв аромат, може би на печени бадеми или ядки от праскова. Всичко това продължава само няколко минути. Накрая Франки се изправя и заговаря:

— Е, как беше? Не мина много зле, нали?

— Почувствах топлина в главата си и усетих някакъв странен мирис. Как трябва да се чувствам?

— Чуй се.

Едва сега осъзнавам, че отговарям на немски; езикът ми се струва толкова познат, че слухът ми изобщо не реагира. Осъзнавам още, че зная всичко за Вилхелм, всичко, което си спомня за своя собствен живот. Зная къде е живял, познавам жена му, разбирам колко му липсва тя. Сякаш неговите спомени са и мои, сякаш са филм, който гледам; само гледам, без да участвам в него. Поглеждам Вилхелм. Сетне се обръщам към Франки:

— Направи го. Наистина успя. Все още ли мога да говоря английски?

— Разбира се. Понякога в първия момент може и да се объркаш, но това няма да трае дълго. След време родният ти език ще установи контрол над немския. Защото си американец, за когото английският е матерен.

— Все още не си направил същото с Вилхелм, нали?

— Да. Все още не е достатъчно силен, но след няколко дни ще бъде готов. Мисля, че ще му бъде приятно да си поговорите, докато отсъствам. Чувства се самотен и уплашен.

— Никога не съм се замислял по въпроса. Вероятно е не по-малко уплашен от мен. Всъщност зная какво изпитва, усещам чувствата му. Страхува се от мен.

Франки ме гали по ръката, а носът и мустаците му отново трепкат.

— Е, ще сляза долу, за да сготвя нещо вкусно. Искаш ли голям омлет с печени картофи и моркови, поднесен с домашен хляб?

Знае, че искам, знае всичко за мен. Усмихвам се. Той излиза. Поглеждам към Вилхелм, който е втренчил поглед в тавана, а от очите му се стичат сълзи. Започвам да говоря, от устата ми се лее немска реч:

— Всичко ще се оправи, Вилхелм. Франки ще се погрижи за нас. И двамата щяхме да умрем, ако не беше той.

Фрицът се надига и ме поглежда.

— Ти немец ли си?! От Бавария ли си, от Мюнхен?

— Не, американец съм.

Той отпуска глава. Отново втренчва поглед в дървения таван и отбелязва:

— Говориш перфектен немски като мен, все едно си роден в същата част на Германия. Как е възможно? Да не си американски шпионин?

Опитвам се да му обясня какво е направил Франки, как по някакъв вълшебен начин е пренесъл част от мозъка му в главата ми.

— Невъзможно е. Не е възможно. Кой е този тип, дето се е костюмирал като лисица? Това е някакъв американски номер.

Чудя се дали да се опитам да му обясня или не. Струва ми се невъзможно. Как да обясня нещо, което самият аз не само че не разбирам, но и в което не вярвам? Но Франки искаше да поговоря с Вилхелм. Опитвам се.

— Лисицата, която виждаме, е истинска, специална лисица. Нарича се Франки Фърбо. Той не е огромно животно; просто така ни се струва, защото ни е умалил. Спасил ни е живота с необикновените си умения и вълшебни лекарства.

Мили Боже, на немски това звучи не по-малко невероятно отколкото и на английски!

— Умалил ни е, измъкнал ни е от дупката и ни е довел тук. Намираме се в хралупата на едно дърво.

— Да, същото каза и на мен. Но вярваш ли му? Невъзможно е. Ти може и да си луд, но аз не съм.

Зная как се чувства Вилхелм.

— Да. Мисля, че му вярвам, макар да ми е трудно. Когато ме научи на твоя език, той ми разказа и за живота ти. Позволи ми да ти съобщя това-онова и тогава ще ми повярваш.

Чакам. Чувствам се като воайор, гледам филма, прожектиращ се в главата ми — животът на човек, който допреди няколко часа ми бе напълно непознат, на врага, когото трябваше да убия.

— Вилхелм, ти си женен. Съпругата ти се казва Улрика, но ти я наричаш Рики. Тъгуваш по нея и се тревожиш заради бомбардировките. Името на баща ти е Хайнрих. Майка ти се казва Хайди. Имал си брат на име Ханс, който е загинал в Русия. Следвал си инженерство, когато са те взели в армията.

Докато говоря, той се извръща, за да ме погледне. На лицето му е изписана болка. Болка, която измъчва тялото му, и болка, която измъчва душата му.

— Престани! Това е някакъв трик. Сигурно съм бълнувал. Откъде знаеш всичко това? Жестоко е да се отнасяш с мен по този начин!

— Зная много други неща за теб, но няма смисъл да продължавам. Да поговорим за нещо друго. Играеш ли шах? Може би господин Фърбо ще ни намери дъска, за да поиграем. Как се чувстваш? Още ли те боли? Господин Фърбо ме излекува вчера и заяви, че скоро ще ставам и ще ходя.