Уилям Уортън - Франки Фърбо

Млъквам. Вилхелм също се е умълчал.

— Цялата тази лудост трябва да е истина. Знаеш ли, че говориш с моя глас? Когато отвориш уста, все едно чувам самия себе си. Как е възможно?

— Вече ти обясних.

Вилхелм безмълвно лежи по гръб. Чувствам се уморен. Унасям се в сън. Когато се събуждам, Франки Фърбо е поставил маса до леглото ми. Помага ми да се изправя, за да седна край масата. Обува ми чехли. Поглеждам встрани и виждам, че Вилхелм е заспал, Франки си придърпва стол и сяда срещу мен.

— Ех, Уилям, колко е приятно да седиш на масата с някого и да си бъбриш, докато се храниш. Рядко ми се удава подобна възможност. Повечето време прекарвам в самота. Сприятелявам се с някои от животните в гората, веднъж се сближих с две деца, но вече са големи, следват в университет и работят в друга част на Италия. Вече не идват тук. Но си пишем и се надявам един ден да се върнат и да заживеят наблизо.

Омлетът е превъзходен, морковите са приготвени точно както трябва — нито са преварени, нито почти сурови, Франки ми разказва невероятни истории за живота си като лисица, за това как пише детски приказки, за да изкара малко пари, с които да купи книги и други необходими неща. Има пощенска кутия, банкова сметка и обикновено получава доставките по пощата.

— В началото карах някой от младите ми приятели да взимат колетите вместо мен, но сетне открих, че мога да се преобразявам и да приемам що-годе човешки облик или дори да ставам невидим. Това улесни живота ми; освен това съм в състояние да пътувам, като се превъплъщавам. Искаш ли да ме видиш като човек? Сигурно се чувстваш неловко да седиш тук и да обядваш с една лисица. Извинявай, че не се сетих по-рано. Опитвам се да не надзъртам в мислите ти, освен ако не е необходимо. Трудно се води разговор, ако единият събеседник е телепат. Между другото, надявам се да нямаш нищо против, аз съм вегетарианец. Не е типично за една лисица, но така ми харесва. Ако ти се прияде месо, докато си тук, мога да ти осигуря.

— Честно казано, ако продължаваш да готвиш зеленчуци и яйца по същия начин, няма да се сетя за месо, Франки. А и вече не ми прави впечатление, че си лисица, така че не се притеснявай.

Наистина съм забравил, че се храня на маса, отрупана с омлет, картофи, моркови и домашно изпечен хляб заедно с някого, който прилича на огромна лисица. Може би Франки Фърбо е проникнал в съзнанието ми, за да ме накара да се отпусна. Не, не мисля, че би го направил, без да ми каже.

Точно в този момент прави нещо странно. Той се променя пред очите ми: първо изчезва козината му, сетне муцуната се скъсява, ръцете и краката му наедряват и се превръща в човек. В него има нещо лисиче, но може би така ми се струва, защото знам , че е лисица. Всеки друг би си казал, че това е невероятно кльощав човек, много по-слаб от обичайното.

— Това е удивително, Франки. Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. И ти ли си малък като нас?

— Разбира се. Ако приема истинските човешки размери, няма да се побера в къщата си.

Носът му трепва и започва да се храни. Остава в човешкия си облик, докато привърши обяда си. Казва, че утре ще поработи с мен и ще се опита да ми помогне да стана от леглото и да се поразтъпча.

— Необходимо е да възстановиш мускулите си и да пораздвижиш мястото, където понаместих прешлените ти. Сега трябва да се върнеш в леглото, да се отпуснеш и да се опиташ да заспиш. Тялото ти е изтощено и се нуждае от почивка.

Събира съдовете и ги отнася на долния етаж. Осъзнавам, че не само тялото ми има нужда от почивка. Мозъкът ми сякаш кипи от толкова много информация.

Два дни по-късно Франки прави с Вилхелм същото, което направи и с мен. Когато приключва, ни оставя сами. Вилхелм ме заговаря на английски. Очите му са широко отворени, лицето — пребледняло.

— Но аз говоря с твоя глас, гласът, който използваш, когато говориш на английски. Знам всичко за теб, все едно сме братя. Как е възможно?

— Не зная. Трябва да попиташ Франки Фърбо. Тези чудеса са негово дело. Мисля, че само той може да ти обясни.

Сега разговаряме по-лесно. Вилхелм не е така уплашен, по-склонен е да повярва. В началото избягваме да обсъждаме ситуацията, при която се срещнахме. Аз, който пълзя по моста, Вилхелм и неговият сержант, които ме дебнат. Превключваме ту на английски, ту на немски, но сетне той заговаря на немски, аз на английски. Разбираме се прекрасно, все едно разговорът се води на родния език на всеки от нас.

Оказва се, че са ме видели още когато излязох от потока. Казах му за Стан, който остана на хълма. Не са го видели. Повтарям движенията с ръце над главата, като имитирам падащите снаряди, и викам „бум-бум“. Той си спомня и му обяснявам какво се опитвах да му кажа. Избухваме в смях. Смеем се още по-гръмогласно, когато коментираме как сграбчих винтовката в разгара на обстрела, при който едва не загинахме.