Уилям Уортън - Франки Фърбо

А сега следващия ти въпрос. „Какво става?“ И аз се питам същото. Какво става тук, където живея? Хората се щурат насам-натам, избиват се взаимно, вдигат шум, унищожават цели градове. Зная, че се води война, но не зная защо са необходими всичките тези жертви, как така ви принуждават да вършите подобни лудости.

И така, ето какво става с вас. Реших да избера два екземпляра от хората, които убиват и се държат като ненормални, и да разбера защо го правят. Не исках да заловя някой, който е в добро здраве. Изчаках, докато попадна на двама човеци, които говорят на различни езици, които са били врагове и които се намират пред прага на смъртта. Но когато заварих двама ви с Вилхелм в онази дупка, реших да взема вас, защото видях, че и без друго ще умрете. Раните на Вилхелм бяха по-сериозни дори от твоите. Но и той скоро ще се оправи. Наред с всичко останало, умея да лекувам, по-добър лекар съм от хората.

Следя очите му. Излъчват само нежност и топлина. Започвам да се отпускам, постепенно започвам да вярвам на чутото. Колкото и невероятно да звучи, все пак е някакво обяснение, не по-непонятно от самата война.

— Хубаво е, Уилям, че започна да се отпускаш. Ще ти помогне да се възстановиш по-бързо. Искам да ти кажа още нещо, сетне ще те накарам да заспиш.

Ще ти задавам въпроси и ще чета мислите ти. Искам да разбера защо хората вършат определени неща, като войните например. Искам двамата с Вилхелм да се опознаете, да започнете да разговаряте. Ще науча всеки от вас на езика на другия, за да обменяте информация. Ще ви науча и на още един език, който ще помогне на всички ни да се разбираме по-добре. Не мога да ви науча да четете мисли, защото вероятно не е по силите на човешките същества. Но езикът, за който говоря, е най-съвършеното средство за общуване, достъпно за хората.

Оздравееш ли, можеш да си тръгнеш, щом пожелаеш, и да се върнеш при събратята си. Предполагам нямаш нищо против, че съм се възползвал от състоянието ти, но мисля, че не съм ти навредил. А сега затвори очи и заспивай.

С тези думи лисицата поставя студената си лапа на челото ми и затваря клепачите ми. Веднага потъвам в дълбок сън.

Не зная колко време е минало, преди да се събудя отново. Чувствам се много по-добре. Бинтовете ги няма. Лежа на леглото си, топло ми е, чувствам се отпочинал и щастлив. Чувам, че в другия край на стаята се води разговор.

Обръщам глава, без да изпитвам никаква болка, и виждам, че лисицата седи на един стол до леглото на фрица, също както преди седеше до мен. Опитвам се чуя думите им. Разговарят на немски. Втренчвам поглед в тавана и се опитвам да събера мислите си. Започвам да се изнервям, отново ме обзема страх.

Следващото, което си спомням, е наведената над мен лисица, която се усмихва. Отмята завивките ми и започва да ме гали с нежните си лапи. Очите, ушите, цялото й същество се концентрират върху моето тяло. Щом открие място, което все още ме боли, тя го покрива с лапи, затопля го и болката изчезва.

— Вече си добре, Уилям; излекуван си почти напълно. Още няколко дни ще чувстваш слабост, но здравата храна бързо ще те изправи на крака.

Не зная как да благодаря. Как се благодари на една лисица? Как да я наричам — господин Лисан?

— Не се притеснявай, Уилям. Казвам се Франки Фърбо. Сам съм се нарекъл така. Лисиците обикновено нямат имена. Можеш да ме наричаш Франки, ако желаеш. На мен ми харесва.

— Добре, Франки. Благодаря, че ми спаси живота. Спаси живота и на фрица, нали? На чия страна си?

— Не вземам ничия страна, освен страната на живота. Сега и двамата сте живи. Вие сте хора, най-близките до мен същества на тази земя, както сам открих. Не е необходимо да ми благодариш; за мен е удоволствие да видя, че се чувстваш добре.

Не зная какво да отговоря.

— Чух, че говореше с фрица — искам да кажа с немеца…

— Точно така. Владея всеки език, който се говори на тази земя; това ми е хоби. Знаеш ли, че на нашата планета се говорят повече от шест хиляди езика? Забавно ми е да откривам как са възникнали, каква е граматиката им. Лесно ги уча, защото имам необикновени способности. Нашият германски приятел се казва Вилхелм, също като теб. Цялото му име е Вилхелм Клуг. А твоето е Уилям Уайли. Нали така?

Разбира се, че е така. В първия момент реших, че го е прочел върху личните ми знаци, но после си спомних, че немецът ги взе. Толкова е странно, че някой, дори и лисица, може да прочете всичките ти мисли. Направо не си струва да говориш.

— Бих желал да те науча на немски, Уилям. Няма да ни отнеме много време. Мога да ти предам всичките мисли на Вилхелм, за да го опознаеш така добре, както той ще опознае теб. Така ще слушам разговорите ви за войната и ще разбера повече за нея. Съгласен ли си?