Уилям Уортън - Франки Фърбо

Има и още една категория. Бих могъл да ги нарека хора с „прагматичен разум“. Това е, когато някой прави нещо очевидно интелигентно, което лесно може да се сбърка с храброст, ако не се вгледаш по-внимателно. Моето посягане към пушката се вмества някъде тук.

Не бе необходимо да разсъждавам надълго и нашироко върху тези незначителни отклонения в човешкото поведение. Продължих да си повтарям, че нищо, което мога да чуя или почувствам, няма да ме убие. Тази логична мисъл ми помогна да преживея няколко бомбардировки, но най-сетне дойде снарядът, който нито чух, нито видях. Нямам представа колко близо падна; беше достатъчно близо, за да се срутят стените върху нас. Времето спря.

Когато дойдох на себе си, забелязах, че съм покрит с кал, мръсотия и кръв. Не можех да помръдна. Едва виждах. Ушите ми пищяха. Не чувствах краката и ръцете си. Беше ми топло и приятно. Обмислях вероятността да съм мъртъв.

Пред мен, свит в покрития ми с мръсотия скут, лежеше фрицът. Очите му бяха отворени и гледаха право в мен, но не виждаха. Вратът му беше неестествено изкривен. Реших, че и той е мъртъв, и ако вижда нещо, то това е смъртта ми. Лежим в масов гроб за двама.

Ако бях мъртъв, не трябваше да правя нищо, освен да чакам, за да открия какво ще се случи. Ако все още не бях мъртъв, вероятно умирах. Учудих се колко лесно е станало всичко, но не бях уплашен колкото очаквах.

Виждах достатъчно добре, за да разбера, че е бял ден. Трябваше да е минало доста време. Чувствах се така, все едно някой на плажа ме е заровил дълбоко в пясъка или пък в болницата са ми дали етер. Всъщност точно така се чувствах, когато бях на осем години и ми сложиха упойка, за да ми извадят сливиците.

Знаех, че плача, но не чувах гласа си. Когато човек попадне под обстрел от 155-милиметрови оръдия, оглушава за известно време.

Нямах представа от кога лежим така. Никой не идваше да провери, нито от нашите, нито от фрицовете. Изглежда, войната ни е подминала. Не бях особено разочарован.

Ту изпадах в безсъзнание, ту се връщам към реалността. Започнах да чувствам болка. Опитах се да размърдам няколко пръста, но не успях. Когато идвах на себе си, не можех дори да повдигна главата си над ръба на дупката. Когато бях в безсъзнание, с фрица приличахме на мъртъвци, които трябва да бъдат изнесени от отряда за прибиране на труповете, който едва ли щеше да се появи скоро. Всички бяха прекалено заети да водят проклетата война, за да ни обърнат внимание. В известен смисъл ние бяхме забравени.

Отново започна да се стъмва, когато чух някой да притичва тихичко. Това ме събуди! Убеден бях, че е някой плъх, дошъл да вечеря безплатно. Нощем в приюта се разхождаха плъхове. Чудех се дали ако се постарая, мога да имитирам котка. Направих опит, който доведе до две неща. Първо, „мъртвият“ фриц започна да стене; кални сълзи се стичаха от очите му и се смесваха с калната му пот. Второ, вече чух самия себе си, не само неговото пъшкане. Разбира се, чух и топуркането, следователно слухът ми беше в ред. Опитах се да извърна глава, но нещо в долната част на гръбнака ме болеше. Стана ми студено на ръцете и краката — все пак не са студени като на мъртвец. Започнах да съжалявам, че цялото ми тяло не е парализирано. Поне нищо нямаше да ме боли.

Оглеждах се за плъхове, но вместо тях видях лисица! Красива лисица, изправена на задните си крака! Приближи се предпазливо и с лапичките си почисти калта от немеца и от мен.

Наблюдавах я, не знаех нито какво става, нито какво да правя. Изведнъж лисицата ме погледна право в очите и каза с ясен и спокоен глас:

— Не мърдай, Уилям. Скоро ще те измъкна оттук.

Вече бях сигурен — или съм мъртъв или съм полудял, или и двете, но не можех да направя нищо по въпроса. Лисицата свали каската на фрица и нежно повдигна главата му от гърдите ми. Движенията й бяха бавни, внимателни, разчисти калта и от двама ни. Сетне отново впери поглед в мен.

— Прави каквото ти казвам, Уилям, и всичко ще бъде наред.

Вече бях сигурен , че съм мъртъв, но как така никой не беше открил, че Господ е лисица? Немецът отново започна да стене и лисичето го докосна с малките си нежни лапи. Заговори му на друг език. Не бях сигурен, но ми приличаше на немски. И на двата езика шепнеше с топъл и успокояващ глас, достатъчно силен, та да го чуя през калта и мръсотията, с които бяха пълни ушите ми.

Животинчето се обърна към мен. Очите му бяха невероятно жълти, почти кехлибарени.

— Уилям, и двамата ще умрете, ако не изпълниш точно каквото ти казвам.